Стойката на птичаря

Стойката e едно от най-важните полеви качества на птичаря. По същество тя е най-необходимото работно качество, тъй като без нея ловът с птичар губи прелестта си. Куче със слабо обоняние все някак може да върши работа, но птичар без стойка не е птичар и не изпълнява основното си предназначение. Независимо от всичко казано за стойката, ловците по-често се безпокоят за обонянието. И това до известна степен е обяснимо: стойката има значително по-малко качествени особености от обонянието.
Много от проявите на стойката са свързани с обонянието. Тя се осъществява по нареждане на мирисовия апарат. За да направи стойка, кучето трябва първо да надуши дивеча от нужното разстояние.

По изпълнението й различаваме няколко вида стойки: мъртва, твърда и подвижна. Под "мъртва" разбираме такава стойка, при която кучето все едно изпада в каталептично състояние и не мърда от мястото на заставането. Това може да доведе до извънредно трудно подхождане към затаилия се дивеч, даже и до невъзможност за това. Куче, изпаднало в подобно състояние не се отзовава на повикване, а това в условията на лов в силно обрасли местности (храсталаци, гора и други) не допринася за добра резултатност на лова.
Твърдата стойка се характеризира с неподвижност, напрегнатост на тялото, опашката и врата и с особено бдително положение на главата, сякаш тя е привързана към идващия мирис на дивеча с въже. Тази поза на кучето изразява предпазливост, увереност в близкото присъствие на птицата и страстност.
Твърдостта на cтойката съвсем не трябва да граничи със самозабрава, кучето трябва по заповед, по подаден сигнал или при приближаване на ловеца към него да подходи напред за да вдигне дивеча на крило, а при повикване предпазливо да се отдалечи от мястото на стойката и по най-краткия път да отиде при стопанина си. Въпреки строгата твърдост на стойката то не трябва да губи контакт с него, най- често чрез слуха си, a ако е възможно и зрително, но без да движи главата си. Подобно сътрудничество се забелязва по обръщането на очите му no посока на ловеца или по движението на някое от ушите.
При повдигната стойка е възможно кучето да не запази необходимата предпазливост и да си позволи да се мести или да променя позата на заставане.
Качеството (външният вид на застаналото куче) на стойката зависи не само от психиката на птичаря и от неговото телосложение, но в значителна степен и от силата на обонянието му. То се повишава и при точност на определянето на местоположението на затаилия се дивеч. Разстоянието, на което кучето застава, зависи преди всичко от силата на обонянието му, a красотата на далечната стойка се дължи най-вече на силата на високия му нос. Яловите стойки са грешки в работата на птичаря и се дължат на слабата избирателност на обонянието му. Към тях се отнасят и стойките пo старо легло на дивеч. Като дефект на обонянието също се считат и стойките пo птици, които не са обект на лов (различните пойни птици в полето). Но пълното пренебрегване на оставени от придвижил се дивеч следи или съвсем прясно изоставеното легло от своя страна намалява резултатността, поради неоткриването на придвижилия се дивеч.
Стойката трябва да завърши с лягане при излитането на птицата или поне с отсъствие на придвижване без команда.
Отличното обоняние и твърдата стойка все още са недостатъчни, за да считаме птичаря за добро ловно куче. Без послушание той само ще ни пречи по време на лов. Но тази форма на послушание, при която кучето без колебание изпълнява подадените команди, е недостатъчна, за да бъде то отличен помощник. Механичното подчинение като отговор на изискване от ловеца трябва да бъде изместено от съзнателно поведение и приспособяване към условията на лова, което даже преминава в сътрудничество. В този случай поведението на кучето изпреварва подаваните команди - това е послушание без думи и заповеди. Кучето със съзнателна готовност изпълнява дори изискванията, които прекъсват страстната му работа.

При ловуване в чисти равнинни местности не се налага да извикваме при нас кучето, когато е на стойка. Ho когато ловуваме в гора или силно обрасла хълмиста местност, не можем да виждаме пряко работата на кучето, отзоваването му е твърде полезно за резултатността на лова. Още по-добре е, когато кучето само напуска стойкатa и се връща при ловеца, който не го вижда. Това се нарича "анонсиране" и кучето го прави, осъществявайки своята нужда от сътрудничество. Вторичното подхождане към мястото на стойката става пo-предпазливо, но пак с твърда стойка с което като че ли кучето иска да демонстрира цялото си старание и опит. Без анонсиране ловът в гора губи своята красота и резултатност. Много неприятно е да тичате из гората, приведен под сплетените храсти и да търсите къде вашият любимец е направил стойка.