Наслука [2]

Нека сега да хвърлим поглед и към биологията на дивеча, с който ще се съревноваваме. Всеки се бори за нещо! Той - да оцелее, а ние - да не се изложим...

Какво знаем за пъдпъдъка и как да ловуваме на него?

Ареалът му обхваща почти целия "Стар свят". И като обект на лов още от стари времена, пъдпъдъкът се ползва със заслужена слава. До неотдавна той е бил едва ли не навсякъде из селските местности. Навсякъде можеше да се чуе: "пит-пи-лит" или "пъд-пъдък" (където има поле и ливади).

От известните ни 6 подвида, които се отличават незначително по окраски и размер, нас ни интересува най-многочисленият подвид - обикновеният пъдпъдък, който гнезди в Европа, Северна Африка и Южна Азия. Той се явявал основният вид пернат дивеч, заради който ловците отглеждали кучета птичари. Но през втората половина от миналото столетие нещата са се променили. Все още има много мними защитници на природата, които твърдят, че рязко намалялата численост на пъдпъдъка е резултат на безгрижното му изтребление от ловците. Но определено нещата не стоят така. Не един изследователски институт и десетки учени (не просто единични "наблюдатели" на природата) са доказали, че масовото изчезване на пъдпъдъка се дължи на интензификацията на селското стопанство. Масовото използване на химия, мощна техника и непукизмът на земеделските производители са причините ние да нямаме вече този лов, който са имали нашите дядовци! Ето някои числа, публикувани в научната преса: през 1959 г. един ловец е убивал средно 300 птици за ловен сезон, а през 1960 трофеите му са 100-200 бр. През 1961-62 вече са 100-150 бр., през 1962 - 50-80 бр., през 1963 - 20-40 бр., 1964 - 10-20 бр., а оттогава насам статистиката е сведена до срамното количество 2-20 бр. средно за ловец, за един ловен сезон и при разрешена норма за отстрел 165 броя! Установено е, че ловците прибират по-малко от една десета от това, което загива от химизацията и механизацията в селското стопанство. Паленето на стърнищата е последната гавра, с която земеделците се доказват над любимия ни дивеч. Може би сте виждали как ято щъркели, десетина котки и бездомни кучета стоят на "варда" на края на горящото стърнище, и пируват с опърлените малки пъдпъдъчета и мишлета.

Обикновен пъдпъдък. Биология.



Видима дължина на тялото - около 200 мм, а на крилете 97-112 мм. Теглото на един пъдпъдък е средно 90 г, а на добре охранен есенен мъжкар (петле) може да достигне 110-120 г. Рекордьорите, хранещи се на "шведска маса", стигат до 140-150 г. Темето му е тъмно, с леки светли ивици по средата и отстрани на главата. Над очите има бели вежди, които продължават към гривата. Гушката е леко ръждива, а коремчето - сиво-бяло. Тялото по принцип е по-светло от главата - жълто-кафяво с безпорядъчно пръснати светли петна (охра). Женската се различава от мъжкия по по-светлата глава и особено по светлата гушка. Самецът има тъмно петно (от кафяво до черно) под гърлото и кафяви пръски на гърдите. Населява котловини, полета и ливади - посевите със земеделски култури. Избягва блатисти места. Много е подвижен и плашлив. Живее само на земята, добре бяга и умело се крие. Излита бързо и неочаквано. Както повечето кокошеви, често маха с криле и само преди кацане планира. Скоростта на полета е средно 11 м/с, но достига до 15-16 м/с и спада до 8-9 м/с през есента. При излитане първо набира височина и чак тогава преминава в хоризонтален полет. Излитането е съпроводено често с издаване на характерен звук (подсвирване) - "цфийг". Снася до 20 яйца, мъти до 18 дни. През един сезон може да има няколко поколения. Ако се унищожи първото люпило, задължително има второ. У нас прелита към края на март-април, а отлита на юг, след като температурата спадне до 15 градуса, т.е. прелетът започва септември и завършва октомври.

Колективен лов без и с кучета

Ловуването на пъдпъдък индивидуално и без куче рядко е успешно, може да не се вдигне нито една птица. При колективния лов ловците се събират, оформят редици и "прочесват" люцерна, суданка, просо, метла, слънчоглед, царевица, ливади, картофи, лук, цвекло, домати - въобще местата, които обича пъдпъдъкът, но край тях задължително трябва да има вода.

Много ловци не признават лов без ловно куче. Английските птичари са непобедими в този вид лов. Добре работят по пъдпъдък и немските "универсали". Другите европейски птичари им отстъпват съвсем малко.

Охраненият пъдпъдък издържа добре на стойката на кучето. Когато излети, винаги лети ниско и по права линия. Затова и стрелбата по него се счита за лесна. За първи изстрел, когато кучето е "на стойка", можете да използвате полузаряди или силен дисперсант, снареден с по-дребни сачми - 11-10. Особено лесна е стрелбата по птица, която отлита от Вас. Просто се целите в нея. Но е доста трудно да уцелиш пъдпъдък, който лети косо или напречно на линията на стрелците. И ако някой си мисли, че е лесно, той дълбоко се заблуждава!

С куче може да се ловува и през целия ден, стига температурата на въздуха да не е над 30 градуса. При 25-28 градуса кучето (зависи и от породата) улавя до 50 процента от миризмата, която оставя дивечът; към 30 градуса изключва обонянието си въобще, а при 32-33 градуса отказва да работи, като това може да бъде и завинаги! За английските птичари това понятие е малко по-разтегливо, но на тях пък им влияе самият ландшафт и се отказват от раз! Най-добрият начин да откажете кучето си от лов е да го водите в жегата, в суха трева и плътен посев слънчоглед, където е задушно! Няма нищо по-красиво, по-приятно и по-скучно от индивидуалния лов с хубаво куче! И няма нищо по-безполезно и по-изморително от индивидуалния лов без куче! И няма по-голямо шоу от колективния лов на пъдпъдък със и без кучета! За лова с мрежи, капани и примамващи звуци няма да говорим. Всички те се считат за бракониерство!

Гълъбови (гургулици, гугутки, гривяци)

Ловът на "гълъбови" е недостатъчно известен за нашите ловци. И не затова, че не го познават, познават го, но най-вече заради липсата на познания в тънкостите му.



По принцип гургулицата е по-едра от пъдпъдъка. Но пък за сметка на това лети по-бързо и по-високо - доста (конкуренция е на бърнето), обича висшия пилотаж (конкурира се с бекаса), вижда много и надалеч, знае безброй вицове и легенди за знайни и незнайни ловни подвизи (с което се конкурира с дивата свиня). Тя е единственият доказан "магнит" за олово! Може да обере всичките патрони на голяма група ловци за отрицателно време! А и правилно приготвените от нея пържоли (на скара с дървени въглища) я задържат категорично напред в класацията! Т.е. с лова на гургулици шоуто е пълно! Средната маса на една гургулица е 150-190 г, като в началото на сезона се срещат масово 100-грамови "сини птици". За две седмици гургулиците се угояват така, че започват да приличат на летящи лимони с маса до 200-220 г, които при "централно" попадение просто се пръскат. Дори и пъдпъдъкът не го може така!



За да може да се ловува успешно на "летящата магия", трябва да се знае нещо за нейната биология, а ареалът й на разпространение е свързан изключително с наличието на един плевел, за което ще говорим друг път. Другото характерно е доста ранното й отлитане на юг. По научни данни гургулицата напуска едновременно цяла Европа. Влиянието на климатичната обстановка е съществено, като ускорява (но не забавя) отлитането. Един дъжд към края на август и... адиос! Другата особеност е дневният ритъм при масовия прелет. Гургулицата спазва точно до минута този ритъм.. Масовият й прелет започва от 20 август (за северните европейски райони) и продължава до 10 септември за южните. На по-късен етап може да се наблюдават само ята от късно излюпени млади птици и редки възрастни особи, които обикновено изпълняват ролята на водачи. Много трудно може да се попадне на пасаж, като нерядко за тази цел трябва да се пропътуват стотици километри. Няма никаква гаранция, че ще попаднете на правилното място, в правилното време, на правилния председател на ловна дружинка. Днес гургулиците са тук, а утре са изчезнали напълно! Нерядко миграцията на птиците се определя и от наличието на храна. Може би сте забелязали, че дори си избират сорта слънчоглед, а да не говорим за неговата зрялост.



Освен от храна, "гълъбовите" се нуждаят и от вода. Не могат без нея! Следователно местата на събиране на птиците са свързани с наличието на много вода. Това могат да бъдат големи реки, язовири, езера, та дори и ручеи и локви. Колкото повече е водата, толкова повече птици се събират край нея. Предпочитат течащата вода. Основните прелетни маршрути за Южна България са езерата край морето (Варна-Бургас) - река Ропотамо - река Резовска. Други основни маршрути са поречието на река Тунджа, поречието на Марица, на Арда и на Струма. Близко до водопоя са разположени и местата за хранене (до няколко километра), за гнездене, за почивка. Предпочитат да се хранят на полета, засети с просо, грахово-житни смески, пшеница и най-вече слънчоглед. Познаването на района ще Ви позволи бързо да се ориентирате.

Големите площи, засети със слънчоглед, са привлекателни за птиците, но в тях може да се ловува успешно най-вече от голям колектив ловци. Гургулицата не се храни с недозрял слънчоглед! Проверката на съдържанието на гуглата може да Ви помогне много за изясняване на обстановката. "Разпределението" на времето при гургулицата е много интересно и ако го знаете, ще Ви е от полза при ловуването. Гургулицата нощува в гъсто обрасли дерета и горски масиви. Предпочита за кацане диви круши, върби, леска, бряст. След като слънцето се издигне на един-два диаметъра, тя масово излита да се храни. Някои първо пият вода, а после отиват да се хранят. Ако не я плашите, бързо си напълва гушата и отлита на водопой. А тези, които се хранят на порции, могат да се връщат два-три пъти на полето. По обяд "гълъбовите" почиват "на сянка". Към 15-16 ч. вече са смлели храната и отново отлитат на полето, за да се хранят. Преди залез слънце - обратно към водата и гората. За предпочитане е да се ловува из местата за хранене. Не бива да се търсят или причакват гургулици край местата за водопой и почивка, неспортсменско е. И един ловец да има в района за почивка, целият пасаж напуска мястото още същата вечер. За останалите "гълъбови" (див гълъб, домашен сив гълъб, гугутка, гривяк) няма какво особено да се каже. Биете ли успешно гургулицата, другите не са Ви проблем.. Трябва да се има предвид само това, че гривякът вижда много повече и носи повече на бой, което го прави и по-труден за отстрел. На гургулица може да се ловува с патрони, снаредени с всякакви сачми - от No11 до No5 (до 13/00 включително, както е и при пъдпъдъка). Могат да се използват и специално подготвени патрони от номера 8 и 9, които се зареждат със сачми от 24 до 32 г. (Ако в полето има много гривяци, ще е добре да имате патрони, заредени с номера от 7 до 5). За близки дистанции - 24 г, 10 и 9 номер; за средни дистанции - 28 г, с номера 9 и 8; и за далечни - 32 г с номер 8.

Съвършената ловна пушка

Производителите на висококласно ловно оръжие предлагат модели, изработвани както серийно, така и по поръчка. Това важи в пълна сила само за класическото ловно оръжие. Спортно ловно оръжие се произвежда в ограничени количества и от малко компании. Като пример могат да се посочат италианската "Фабри" и английската "Холанд & Холанд".

Естествено, изработването на ловно оръжие по поръчка не може да мине без прецизно снемане на антропометричните особености на тялото на клиента. Ако не го удовлетворява заготовката на приклада, той може да избере друга съобразно своя вкус.

Може да ни се вижда странно, но в страната на прочутите английски оръжейници само "Холанд & Холанд" произвеждат специални модели пушки, разчетени за натоварването им на стрелковата площадка.

В началото на XX век именно английските оръжейници даваха тон в световното производство на ловното оръжие. Но късогледството, високомерието и неспособността да мислят в перспектива изиграха на островитяните лоша шега. Бъдейки абсолютно уверени в непогрешимостта си, че право на съществуване имат само ловните пушки-успоредки, появяването на надцевките бе посрещнато на нож и оценено като посегателство на традициите. Но и надцевките не предизвикаха такъв лош прием, както полуавтоматите, за производството на които въобще не ставаше и дума. Едва през 2006 г. фирмата "Уебли & Скот" се осмели да наруши табуто и започна да произвежда полуавтомати. Но когато на английския пазар нахлуха надцевките (в това число и руските ижовки) и полуавтоматите от чужбина, англичаните сдадоха позициите си без бой. Образно може да се каже - дори без един изстрел, защото просто нямаше как да се съпротивляват. В резултат на тази неподготвеност на англичаните за подобна експанзия оцеляха само фирмите, произвеждащи скъпи висококласни ловни пушки по поръчка.

През последното десетилетие на XX век английските оръжейници обаче изведнъж получиха неочаквана подкрепа от тези, които считаха за диваци, дорасли само до помпите. Става дума за американците, които някак неочаквано за всички, които се занимават с ловно-спортния оръжеен бизнес по света, започнаха да купуват в големи количества първокласни спортни ловни пушки (от така наречения клас "Премиум"). Търсенето на пушките с марка "Холанд & Холанд" рязко нарасна. Като лидер на продажбите безусловно се наложи моделът "Роял", но успеха на фирмата най-вече се дължи на сравнително евтините модели надцевки "Спортинг". Сега „Спортинг" фактически са единствените английски състезателни пушки в категория "Премиум", а фирмата е единствения им производител.

Моделът „Спортинг" беше създаден от "Холанд & Холанд" в средата на 90-те години на миналия век и показва абсолютно ново направление в дейността на конструкторския център на фирмата.

Още отначало на конструкторите била поставена задачата максимално да използват възможностите на компютърното програмиране и съвременните технологии на оръжейното производство.

Конструкцията на модела обединявала затворната система на "Босс" и постиженията на италианските оръжейници, разработили сваляемия ударно-спускателен механизъм, добре познат на ловците от пушките "Пераци". Затворната система на "Босс" е най-надеждната и оцеляла във времето, но за серийно производство не е технологична, защото изисква влагането на много квалифициран ръчен труд.

Независимо от ползването на чужди постижения, конструкцията на тази спортна пушка е съвършено самостоятелна разработка на конструкторите на "Холанд & Холанд". Особено по отношение на ударно-спускателния механизъм, който бил конструиран напълно по нов начин.

Не веднага обаче се отдало на конструкторите да въплътят в метал това, което са замислили. При първите произведени пушки възникнали проблеми с работата на селекторния механизъм (изработен изключително точно и с минимални допуски) поради замърсяването на ударно-спускателния механизъм от барутните газове. Това наложило доработката му и впоследствие този недостатък бил отстранен.



За издръжливостта на "Спортинг" говори факта, че един състезател, направил 90 000 изстрела, веднага поръчал още 2 пушки.

В резултат на упорития труд на работещите във фирмата, се появил и истински шедьовър. Свалянето на ударно-спускателния механизъм става с помощта на ключ, монтиран в спусъчната скоба. И това е направено толкова майсторски, че този ключ може да се открие само ако знаете какво и къде да търсите. Иначе конструкцията е типична за състезателните пушки: неавтоматичен предпазител и селектор, съвместен с предпазителя.

Много производители на ловно състезателно оръжие, вземайки предвид нарасналия интерес към него, масово започнаха да произвеждат "спортно" оръжие на базата на съществуващите модели ловни пушки, предназначени за лов. Единствената разлика е в наличието на сменяеми шокове. Цялата работа е там, че подобно оръжие не може да издържи на повишените натоварвания (броя на изстрелите), изпитвани от състезателните пушки.



Моделът "Спортинг" явно е създаден специално за състезателна пушка. Може да бъде поръчан с цеви дълги от 63 до 81 см и патронници 70 и 76 мм. По желание цевите могат да бъдат изработени с пробиване "Овърбор" или с удължен снаряден вход, с плътна или вентилируема мерна линия с желаната от заявителя ширина и форма. Изборът на шоковите стеснения също може да бъде изработен по желанието на заявителя. Най-често цевите се поръчват с фиксирани шокове (постоянни). При това величината на дулното стеснение може да бъде оптимизирана за конкретен патрон с цел постигане на заявената от клиента групираност на боя. Може да се комплектова и със сменяеми шокове "Брили". "Брили" доставя на "Холанд & Холанд" полуфабрикати на сменяеми шокове без резба, а нарязването на резбата и прогонването на шоковете се извършва от оръжейниците на "Холанд & Холанд". Клиентът може да поръча сменяеми блокове цеви с какъвто желае калибър.

Естествено, изработването на ловно оръжие по поръчка не може да мине без прецизно снемане на антропометричните особености на тялото на клиента. Ако не го удовлетворява заготовката на приклада, той моЖе да избере друга съобразно своя вкус. Само че за това трябва да плати допълнително.

Теглото на пушката също издава спортното й предназначение, макар тя да се изработва по съгласувана спесификация с клиента. Леките пушки от 12 кал на модела "Спортинг" тежат 3.3 кг, докато стандартният модел със 76 см цеви е около 3.9 кг. Оценяването на боя на пушка „Спортинг" е сложно по няколко причини. Първо, трябва да се избавим от мисълта, че държим пушка за 100 000 лева и да се наслаждаваме на стрелбата. Второ, всяка пушка е неповторима, тъй като въздействието на клиента върху нея не се ограничава от производителя.



Светът в крайна сметка се развива и върви напред. И ако някой иска да е съвършен стрелец, той просто трябва да стреля със съвършенна пушка, каквато е моделът "Спортинг" на "Холанд & Холанд".

Сомът - гигантът в нашите водоеми

Сомът безусловно е най-голямата риба в нашите водоеми. Не е рядкост улавянето на екземпляри над 50-60 кг, но обикновено върху куките на рибарите попадат 4-12 килограмови риби. Напоследък по Дунава започна системно ловене на сом на кльонк и то много резултатно. Това показва, че гигантът вече е възстановил нормалното си количество в тази река.

На дъно сомът се лови по всяко време на деня, стига само да заметнем примамката там, където се намира в момента. Обикновено това са места в най-дълбоките и спокойни части на водоема, който обитава.

Видът на сома е твърде екзотичен и той доста се различава от утвърдената сред непосветените хора представа за риба. Главата му е твърде широка, устата му е огромна и въоръжена с многобройни остри, но дребни зъби. Долната челюст е по-дълга от горната. Очите му са малки и поставени напред. На горната челюст има два дълги мустака, а на долната - четири, по-къси. Тръбната перка на сома е малка, но аналната е дълга и се слива с опашната. Силно сплеснатата опашка заема половината тяло. Няма люспи, тялото му е покрито с мека, дебела кожа, отделяща много слуз.



У нас сомът се среща във всички по-големи реки и язовирите в близост до тях, но основен естествен резервоар за тази риба е река Дунав и долните течения на притоците му. Предпочита дълбоките и затинени части на водоемите, в които има корени на прибрежни дървета и подмоли. Местообитанието се сменя при изключителни случаи, като го напуска само, за да хвърли хайвера си в разливите в близост до него, след което отново се връща обратно. През зимата заляга за зимен сън много по-рано от другите риби и изпада във вцепенение със силно намалена жизненост.

Някои автори считат сома за предимно нощна риба, но това не се доказва със сигурност от практиката. В местообитанието си (вира) сомът е активен и през деня. За това говорят резултатите от ловенето на дъно и на блесна, а също и ловенето на кльонк по Дунава. Работата е там, че през нощта сомът се придвижва към широките плитчини в близост до вира и по този начин става достъпен за въдиците ни. Щом се затопли времето, започва лакомо да се храни, като активността му към есента намалява със захлаждането на водата.

Сомът започва да се размножава след третата си година, при дължина 40-50 см. Хвърля хайвера си едва, когато водата се загрее до 18-20 градуса. Тогава сомовете се събират на доста шумни групи, но впоследствие образуват нещо като брачни двойки, което е съвсем рядко явление сред рибите. Хайверът се изхвърля на порции, което може да продължи до август - в зависимост от метеорологичните условия на годината. За тази цел сомовете устройват в плитчините примитивно гнездо, където женската изхвърля хаиверени зърна, лепкави и прилепващи към дъното и стените на гнездото. Двойката охранява гнездото и излюпените личинки. Инкубационният период обикновено е от 3 до 5 денонощия.



Сомът е риба със средна плодовитост. Установено е, че женска с тегло 5.1 кг е имала 68 000 зърна с различен размер (1-1.8 мм).

Сомът расте бързо, особено през първите 5-6 години. В реките първата година достига 20 см., на четвъртата - 50-60 см, а на десетата - почти метър и 8-10 кг. В язовирите с богата хранителна база (много дребна риба) расте още по-бързо - на шестата година достига 6 кг.

Основно сомът се храни с риба - от най-едрата до най-дребната. Тъй като е тромав, причаква плячката си от засада. Някои автори даже твърдят, че използва мустаците си за примамка, понеже наподобяват червеи, но това все пак е в областта на предположенията. Жабите му са любима храна, а така също и раците. От литературата са известни случаи на нападения на сомове на водоплаващи птици, преплуващи реката кучета и други, но това са литературни, а не научни данни. Доказано е обаче, че много обича мършата (умрели риби, жаби и други водни животни), поради което го наричат санитар на водоемите.

Ловенето на сома започва щом водата достигне 16-18 градуса. Тогава е началото на неговото усилено хранене и кълве постоянно и резултатно. Обикновено това време настъпва след приключването на пролетната забрана - някъде в началото на юни. За стръв използваме жива или мъртва рибка, жаба, цял рак, грозд едри земни червеи, попови прасета, оскубани дребни птици (врабчета, скорци и други), които могат да се запържат преди това, а напоследък са улавяни сомове в язовирите и на кюспе.

Използват се едри номера ковани куки - от № 0 до № 4/ 0. Някъде рибарите си ги изработват сами под името "кърмаци". Влакното не трябва да бъде по-тънко от 0.40 мм, а най-добре е да ползваме плетените влакна. Някъде при вкарването на стръвта с лодка използват трикатен бял или кафяв видлон и то с голям успех заради здравината му. При дънния риболов, а изглежда и въобще, цветът на влакното е без значение. Прътът трябва да бъде твърд и дълъг поне 300 см, защото с него ще изморяваме тази мощна риба. Макарата е мощна, като много подходящи за ловенето на едри сомове се оказаха качествените мултипликатори. Влакното на заметнатата въдица се опъва добре, без никаква хлабина, защото сомът поглъща стръвта на място, след което рязко потегля встрани и се самозасича. Тежестта е подвижна, като куката се връзва след тежестта. Този начин на ловене на сом изисква упорито чакане с часове, за да започнат рибите да се хранят. Но когато започнат, за кратко време можем да уловим 2-3 екземпляра с внушителни размери. Интересното е, че най-напред кълват най-едрите риби.

Добър резултат, но отново за търпеливи и упорити рибари, дава ловенето на блесна. Убедили се със сигурност, че даден вир държи сомове, започваме упорито да замятаме. Най-подходящи са въртящите се светли блесни от № 4 нагоре. Ако тройките им не са добре отворени, можем да ги подменим с по-големи, но непременно от реномирана марка. Влакното не трябва да бъде по-тънко от 0.35 мм. Близките замятания и голямата тежест на едрите блесни позволяват използването на по-дебели влакна. Налага се да замятаме поне 3-4 часа в даден вир; ако там има сомове, те няма да пропуснат да ударят. След достатъчното им раздразване сомовете започват да атакуват блесната и тогава последователно могат да се хванат няколко екземпляра. Дълбочината на воденето на блесната не е от решаващо значение, но не трябва да е повърхностно - все пак сомът не е распер.

Добър резултат дават също меките примамки и воблърите. Те са по-подходящи за тролингов риболов - при които воденето им става чрез дънно влачене с лодка. Този риболов дава възможност за кратко време да обловим повече сомски ями в затворените водоеми, което повишава вероятността да открием свърталище на сомове. Кълват предимно едри екземпляри, затова такъмите трябва да отговарят на предполагаемите трофеи.

Сомът може да се лови на плуваща въдица от лодка, но като се примамва чрез биене с кльонк. Кльонкът е специално съоръжение, изработено от твърдо дърво или пластмаса, с което се удря по повърхността на водата. Произведеният при изваждането му от водата звук дразни с нещо сома, той се издига към повърхността и атакува стръвта, която е отпусната отвесно от лодката. Лодката се движи сама по течението, като с кормилото или греблата само се насочва към дълбоките места, където е възможно да има сомове. Този риболов е изключително интересен и вълнуващ. Кълват сомове от два до двадесет килограма, но не са изключение и по-едри, особено в язовирите. В тях пък лодката се движи от втори рибар, който гребе с веслата, или от правотоков електромотор, който работи съвсем безшумно. За стръв най-подходящо е поповото прасе (конощип), но може да се използват и жаби, едри риби и раци. Особено вълнуващ е моментът, когато се закачи едър сом и започне да ускорява движението на лодката по течението.

Изваждането на закачения едър сом е трудно. Той има навика да ляга на дъното и тогава вече трябва да разчитаме само на здравината на влакното, за да го отлепим оттам. Макарата трябва да има отличен авансов механизъм, за да предпази влакното от резките потегляния. Умореният сом се докарва близо до лодката или до брега и там се закачва с кука, забождайки го за мекия корем. Няма смисъл да опитваме да го загребваме с обикновено кепче, колкото и голямо да е то - това е най-сигурният начин да го изтървем. На сушата (и особено в лодката) трябва веднага да го умъртвим, защото с мощен тласък на опашката си може да се изхвърли обратно във водата. Сомът няма люспи и това е негово голямо предимство при почистването. Месото му е много вкусно, особено на 4-5 килограмовите риби, ловени в течаща вода. По-едрите, ловени в равнинните тинести язовири, понякога миришат на тиня.

Сомът може да се приготвя по всички възможни начини: пържен, готвен, плакия с доматен сос, но най-вкусен е на скара. От главата му пък се приготвя най-вкусната рибена чорба, разновидност на която е влашкият "сарамур".

Ловене на риба с шнур

Да се научиш да замяташ въдицата с шнур не е толкова сложно, колкото изглежда. Не е необходимо да се стремим да замятаме много далеч - 8-12 метра са достатъчни. Майсторлъкът е да предложиш изящно мухата на предпазливия кефал без да предизвикаш подозрението му, а това е не по-малко трудно отколкото да заметнеш на 25 метра.

Най-важното, което трябва да усвоим на първия етап на обучението е, че силата и точността на замятането се определят от движенията на китката и подлакетната част на ръката, като рамото и предраменната част въобще не работят. Тласъкът напред не може да бъде по-добър от тласъка назад. Основното за доброто замятане е високото и пълно разгръщане на шнура назад.

Не по-малко важен е и правилният избор на такъма - с нискокачествена и небалансирана въдица е невъзможно да се научим добре да замятаме.

Къде е по-добре да започнем обучението си - на корта за кастинг или на реката? Аз лично смятам, че в парниковите условия на корта (свободно пространство във всички посоки, липса на закачки, изтеглянето на шнура от земята, а не от водната повърхност) въобще не съответстват на реалните условия на ловене с шнур. При повдигането на шнура от водата той има съвсем друга динамика и поведение, а изпълнението на някои елементи от замятането въобще не е възможно върху твърда повърхност. Но ако до сезона е още далеч, можем да се упражняваме на корта или на чиста, обширна поляна - това ще е по-добре от бездействието и чакането на пролетта. Но ето, че идва най-после времето да излезем на водоема. Най-доброто място за първите практически занимания е чистия нисък бряг на някой язовир. Там можете да започнете замятането направо във водата. Не си струва да навлизате по-навътре от дълбочина до коляното. Всичко, което ще говорим по-нататък, се отнася за замятането с дясната ръка. Ако сте левак, работете с лявата ръка. Ако еднакво добре владеете и двете си ръце, отработвайте варианта на замятане с двете ръце. Подобно владеене на замятането ще ви помогне при наличието на страничен вятър, а също и когато се намирате в неудобно положение спрямо предпочитаната ръка.



За да изпълните добре замятането следва леко и свободно да държите ръкохватката на пръта. Най-добре е, когато палецът е поставен върху нея по протежението й (при прътите от леките класове - показалеца!), а останалите пръсти свободно я обхващат отдолу. При такова положение палецът или показалецът добре ще контролират положението на пръта, като не му позволяват да се отклонява назад и служат като лост за придаване на сила.

Преди замятането е необходимо да удължим работната част на шнура. За тази цел отпускате пръта малко по-ниско от хоризонталата, а с лявата ръка изтегляте от макарата около метър шнур и с движението на китката енергично го размахвате в хоризонтална плоскост. Много лесно ще схванете момента, когато шнурът ще започне да се изхлузва от върховия водач и да се удължава. Така изтегляте от макарата още няколко пъти шнур, докато работната му част стане примерно около 7 метра.

Най-често с шнур се лови с право замятане над главата. Повечето от останалите начини са негови варианти. В това замятане работят само китката и подлакетната част на ръката, предраменната част е плътно прилепнала към тялото и е неподвиЖна.

Подлакетната част се разгъва в лакета, плавно движейки се напред и замахът завършва с енергичен тласък на китката. Мекият прът с параболичен строй при това се огъва и еластичните му сили изхвърлят шнура напред. Ръката и прътът могат да заемат изходно положение за тласък напред само след добро замахване назад: именно то изправя и опъва шнура назад. Затова преди всичко трябва добре да се усвои тласъка назад. А той се изпълнява винаги чрез замахване нагоре, над главата.

Представете си, че стоите с гръб плътно към някаква стена. Това не ще ви позволи да връщате пръта назад по вертикала и тласъкът назад ще се изпълнява достатъчно високо. Усилие при това ще се прилага само, докато прътът не заеме вертикално поло>кение, а китката ви трябва да спре именно в тази точка. Преди тласъка напред прътът позволява, съхранявайки натегнатостта на шнура, да се отклони малко назад, за да осигури необходимата амплитуда на движението напред.

Не се опитвайте да работите с много къс или с много дълъг шнур - за правилното натоварване на пръта са необходими 6-8 метра работна част на шнура.

Задължително позволете на шнура и повода с мухата да се изпънат по течението на водата и изпълнете замятане: с плавно движение повдигнете шнура във въздуха и когато той се изпъне назад, завършете замятането, полагайки шнура във водата пред себе си. Ако замятането не е задоволително, опитайте се да разделите тази операция на четири части.

1. ИЗХОДНО ПОЛОЖЕНИЕ - подлакетната става и прътът трябва да са почти на една права, а върхът на пръта трябва да е в посока на мухата. Дясната ръка може да бъде изпъната напред, лявата държи шнура до макарата, около метър шнур виси свободно между ръката и макарата.

2. ПОВДИГАНЕТО НА ШНУРА ОТ ВОДАТА - най-главното тук е плавно да се привежда шнура и пръта в движение, постепенно увеличавайки скоростта към третата част - тласъкът назад. При това отначало лакетът на дясната ръка се сгъва и вдига нагоре, а лявата ръка, държаща отпуснатия от макарата шнур, го дърпа надолу. В тази част на замятането се създава предварителното натоварване на системата „шнур-прът". Това движение се изпълнява с нарастващо ускорение през цялото време.

3. ТЛАСЪК НАЗАД - енергичното движение на китката придава на шнура допълнителна скорост. Сигнал за началото на тази част може да бъде отделянето на мухата от водата, но след няколко опита ще разберете, че не е необходимо да следите за това - ръката ви сама ще усети кога трябва да започне замахването. Шнурът трябва да излети над върха на пръта и да се изправи назад. От особено значение сега е спирането на пръта във вертикална плоскост. Прътът ще се огъне и съхранената в него енергия ще продължи размахването на шнура назад. Когато прътът се изправи, инерцията на летящия назад шнур ще го отклони малко назад. В този момент дясната ръка е заела изходно положение за тласък напред.

4. ТЛАСЪК НАПРЕД - ако тласъкът назад е изпълнен правилно, то тласъкът напред след малка пауза би протекъл като че ли сам по себе си. При движението напред силата на замятането се увеличава също постепенно. Трябва винаги да отчитате, че във въздуха шнурът е по-чувствителен на въздействие, отколкото във водата. Тласъкът започва с движение на лакета, после прътът с тласък на китката се измества напред под ъгъл 30 градуса спрямо хоризонта. Допълнителна енергия на замятането придава издърпването на шнура с лявата ръка, както това се правеше при повдигането му от водата. Тласъкът трябва да бъде прицелен не към водата, а примерно на половин метър над точката, където се стремите да подадете мухата. При това шнурът и поводът се изправят преди падането. Когато шнурът след двиЖението на китката полети напред, отслабете пръстите на лявата ръка или просто пуснете шнура, позволявайки му да изтегли образувалата се витка.

Всички тези четири части при замятането на водоема се изпълняват като едно цялостно движение, но на новака предстои да отработва всяко движение поотделно. Не е нужно да се опитвате да правите замятания напред, докато не бъдат отработени повдигането на шнура и тласъкът назад. Полезно е да обръщаме глава и да наблюдаваме пръта и полета на шнура. Когато започнете истински риболов, това повече няма да правите: очите ви ще следят за поведението на рибата и на мухата, а с шнура ще се занимават само ръцете.

Ако тласъкът назад се получи нисък, значи движението на китката е започнало късно и вие сте наклонили пръта назад. Ако шнурът след вас започне да се отпуска, без да се изправи напълно, това показва, че сте действали недостатъчно енергично. Наблюдавайки тласъка назад ще видите, че не трябва много да бързате с тласъка напред.

Най-сложните моменти в замятането са правилния избор на скоростта на движение на шнура и точното определяне на паузата между тласъците назад и напред. Ако тя е малка, шнурът няма да успее да се изправи и при тласък напред ще се чуе леко пляскане като от камшик. Когато паузата е голяма, шнурът ще започне да пада. При твърде енергичен тласък и забавена пауза ще усетите откат при изправянето на шнура назад. Бавно изпратеният напред шнур ще започне да пада на куп, без да се е изправил. Всички движения на рибаря-мухар трябва да бъдат синхронизирани. Тъй като системата „шнур-прът" винаги се намира в напрегнато състояние от ускорителните движения, всяка грешка или излизане от ритъма ще снижава ефективността на замятането. Когато вече сте усвоили правото замятане и сте започнали да ловите риба, пред вас ще възникнат най-малко три проблема: как да постъпите при намокрянето на сухата муха, как да измените дължината на шнура и неговата посока на изпращане. За да усвоите тези неща ще помогнат празните замятания. Ако по време на тласъка назад сте се опитвали да спрете пръта точно във вертикално положение, той все пак се е отклонил малко назад. След повдигането на шнура и тласъка напред, докато шнурът се изправи, позволете на пръта плавно да се отклони назад - примерно на 30 градуса - от вертикалата. Когато шнурът се изправи, отново го изпращаме назад и напред, но вече, за да изпратим мухата на нужното ни място. Ако мухата не се е изсушила напълно от размахването й във въздуха и пак потъва, значи размахването не е било достатъчно. Отново правим серия от празни замятания.



По време на риболова няма кога да гледаме шнура, но трябва внимателно да се вслушваме в движението му. Умението веднага да спрем движението му при всяко изменение на звука ще ни спести много мухи, време и нерви. Плясъкът при летенето на мухата и нарастването на натоварването в началото на движението означава, че тя се е закачила за нещо. Плясъкът при всеки празен замах означава, че мухата вече се е откъснала. Слаб тласък и изменението на звука на летящия шнур показват, че на него се е образувал възел. Ако трябва да удължим шнура, преди тласъка назад придвижваме лявата си ръка по шнура близо до макарата и изтегляме нова порция шнур, който отпускаме при тласъка напред. Това се нарича изстрелване. След време ще се научите да удължавате двойно по-бързо, изпълнявайки издърпване и изстрелване при всеки такт - и напред, и назад.

Обърнете внимание, че при удължаването на работната част на шнура расте паузата между отделните тласъци. Сега ще можете да държите във въздуха повече шнур, отколкото сте могли да повдигнете от водата, а при завършващия тласък да изстреляте наведнъж няколко метра шнур и да изпратите мухата по-далече. Преди да повдигнем такъв удължен шнур от водата, ще трябва да го скъсим. Най-просто е да го съберем на витки в ръката си. За да не се обърква, всяка следваща витка се прави с по-малък диаметър от предидущата. Витките висят на лявата ни ръка, притискани от палеца. Когато удължаваме шнура, трябва да се стараем той да се изтегля равномерно - по една-две витки на тласък.

С правото замятане през глава можем да изменим направлението на шнура само на 10-20 градуса. За да добием по-голямо отклонение се правят специални замятания, по правило с дълги двуръчни прътове. Това може да стане и с помощта на серия празни замятания при което едновременно ще сушим мухата и ще удължаваме шнура, постепенно изменяйки посоката за замятане.

Ширината на клупа (осморката) на летящия шнур зависи от амплитудата на движението на китката. Колкото е по-голяма, толкова по-голяма ще е дъгата, по която се движи върхът на пръта и толкова широки са клуповете. Тесният клуп осигурява точност и далечина на замятането. При широк клуп мухарката работи по-меко, при което се намалява вероятността от заплитането на повода към шнура.

Усвоили веднъж правото замятане, пробвайте да измените плоскостта на замятането, накланяйки пръта почти до хоризонтала. Няма да запратите мухата далеч, но подобни замятания са много полезни при страничен вятър и при влошени условия на риболова - например, когато се налага да заметнем под надвиснали клони на дървета.

Лов на гургулици

Ловът на прелетен дивеч в България - пъдпъдък, бекасина, гургулица, гривяк и бекас започва от първата събота след 15 август. От изброените птици най-разпространена и многобройна е гургулицата.

Гургулиците са прелетни птици за България, те отглеждат поколение тук, но през есента отлитат на юг. За лов се разчита, както на тук излюпените птици, така и на прелетни ята от средна и южна Европа. Прелетните ята се съсредоточават предимно в северозападните райони на страната - около градовете Видин, Кула и Грамада. Изобилието на гургулици в тези райони през септември става такова, че те стават напаст за нивите със зрял слънчоглед, поради което причиняват осезаеми вреди на фермерите.

До края на август се разчита само на местни птици. Тогава те се хранят из нивите с ожънати жита (стърнища), затова се търсят около тях. Като зърнояди птици гургулиците се нуждаят от много вода за пиене, поради което е излишно да ги търсим по места, където няма изворна, заблатена или течаща Вода. Нощем се нуждаят от високи, клонести дървета с гъста корона за преспиване, затова най-често ги срещаме около гористи долове, в дъното на които текат малки рекички.

В началото на септември започват да зреят слънчогледите, семето на които е любима и основа храна за всички гълъбови птици. От него гургулиците бързо натрупват подкожна тлъстина, която впоследствие се явява техния енергиен резервоар по време на дългия прелет на юг. Тогава птиците наедряват и стават с 50% по-тежки от отстреляните в средата на август.



Ловът на гургулици е много приятен. Поради многочислеността им ловецът може на воля да постреля, при което и трофеите са повече. Същевременно този лов не е лек, защото изисква наблюдателност и ловен опит, за да могат да се открият местата на обитание на птиците, както и местата, които посещават за хранене и водопой. Трябва до съвършенство да се овладее изкуството за дебнене, защото те са изключително предпазливи и плашливи, надарени с остро зрение. И накрая ловецът трябва да бъде отличен стрелец, защото гургулицата лети бързо и високо, като понякога рязко лъкатуши в полет.

У нас на гургулици се ловува индивидуално, като се използват следните методи :

Лов на прелитащи над слънчогледите птици:

Сутрин от разсъмване докъм 10 часа и следобед от 15 до 18 часа гургулиците се отправят за хранене в нивите със слънчоглед. Ловецът се движи бавно из високите растения, като за маскировка е облечен в камуфлажно облекло, а на главата си поставя "шапка" от слънчогледови зелени листа. Стреля се както по прелитащите птици, така и на подплашените от нас.

Обикновенно при внимателно ходене из слънчогледа птиците прелитат на височина 20-30 м., което изглежда доста невероятно за неопитните ловци. По-лесна е стрелбата по излитащи хранещи се птици, защото тогава те летят сравнително бавно право от ловеца, поради което прицелването е значително по-лесно.

Разновидност на този начин на ловуване е стрелбата по кацнали хранещи се птици на слънчогледовите пити. Те се забелязват отдалеч и понякога, увлечени в лакомията си, допускат ловеца на 30-40 м. Този лов е по-лек, но изисква продължително ходене сред бодливите слънчогледи по време на летните горещини. За сметка на това откриването на ударените прици е значително по-лесно, защото се запомнят местата, където кацат птиците, и се търси около тях. Докато при лова на прелет птиците падат далеч и откриването им в гъстите и високи слънчогледи, често с много плевели, е много трудно. Използването на куче-птичар за апортиране на отстреляните птици у нас не се практикува, защото ритриварите у нас не са разпространени, а другите птичари от честата стрелба се изнервят, развалят дресировката си и след това не работят добре на пъдпъдък. Още повече, че миризмата на гълъбовите птици изглежда не е привлекателна за тях и те не ги търсят с охота.

Лов от укритие:

Това е основен начин на ловуване на гургулици у нас, особено за по- възрастните ловци, за които броденето из високите слънчогледи е уморително и те предпочитат статичния лов. При прелитането си от местата за почивка към местата за хранене и водопой и обратно гургулиците се движат почти по едни и същи въздушни пътища. За почивка и наблюдение на местността те често кацат на самотни дървета с рядка корона и сухи клони по тях и престояват известно време там. Това те правят и по дърветата из нивите със слънчоглед и по жиците на електропроводите. В последния случай те кацат в близост до стълбовете, навярно защото изолаторите им приличат на кацнали птици, спокойствието на които им гарантира безопасност. В близост до подобни места (на 25-35 м. разстояние) се изгражда укритие, най-често колиба от клони и бурени, в която ловецът причаква гургулиците. Често, за да се привлекат към дадено дърво летящите птици, по клоните му се закрепват в естествена поза убити птици. Те действат като примамка - гургулиците са дружелюбни птици и ухотно кацат до себеподобните си. Навярно вида на спокойно кацналите птици им вдъхва доверие, че мястото е безопасно.

Този метод е много резултатен, особено когато птиците са в изобилие. При него не се загубват ранени птици, защото почти всички, по които стреляме, остават поразени на място поради възможността за точно прицелване по неподвижна мишена. Много са малко неточните изстрели, почти всеки патрон сега е сигурен трофей. Гургулиците се отстрелват със сачми №9 за първата стреляща цев и №7 във втората цев. Намирането на ударените птици е лесно, защото те падат под дървото или под жиците на електропровода.

За жалост, този прекрасен лов продължава само до средата на септември. След това гургулиците отлитат и се срещат много рядко. Остават само единични екземпляри, които навярно по здравословни причини не са успели да натрупат мазнини за прелета и ловът им става случаен. Гургулицата е чудесен трофей. Тя е красива птица и връзката с трофеи наподобява букет есенни цветя. От гастрономическа гледна точка тя е деликатес, особено когато е отстреляна през септември и е достатъчно затлъстяла. Месото й е нежно, сочно и много вкусно и може да се приготвя по най-различен начин. Най-вкусна е изпечена на скара върху дървени въглища. Супата от тлъсти вътрешности е истински шедьовър на кулинарията с тънкото си дивечово ухание и вкус.

След горенаписаното навярно всеки ще разбере, защо тази иначе дребна птица е любим дивеч за повечето български ловци.

Лов на бекасини

В началото на август старите бекасини завършват линеенето си, а младите вече трудно се отличават от тях по големина и оперение. През този период в повечето местности всички птици напускат гъстата блатна растителност, където е било мътенето, отглеждането на младите птици и линеенето, и се преместват на по-открити места. Последните са твърде разнообразни: влажни ливади, блатисти места, затревени и богати на тиня брегове на реки, блата, язовири и даже ручеи. Предпочитани от тях са и тинестите островчета сред блатата, обрасли с тръстика и камъш.

Начинът на живот, а следователно и условията на лова на бекасините зависят най-вече от това, какви места са си подбрали за обитание. Работата е там, че основната тяхна храна са различните червеи, личинките на насекомите и самите насекоми и отчасти нежните и сочни коренчета на някой блатни растения. Бекасината добива храната си предимно чрез забиването на клюна си в меката или овлажнена почва или в тинята. Затова, ако блатистата местност, която тя е избрала за място за дневна почивка, е богата на храна и последната се добива лесно, тя не се отделя от него и през нощта.



Бекасината е сумрачна птица, тя е активна надвечер до пълно стъмняване, понякога и до по-късно, както и много рано сутрин, два-три часа преди разсъмване. През това време тя прелита от едно място на друго, за да си осигури достатъчно храна. Ако, обаче, мястото е слабо хранително, в него трудно се намира храна или пък наблизо има по-хранително такова, надвечер бекасините отлитат от мястото за дневна почивка към него.

Понякога в подобни богати на храна райони през нощта се струпват доста на брой бекасини, долетели от цялата околност. Особено обичат да се хранят по тинестите и кални брегове на блатата, язовирите и реките, както и сред блатната растителнаст. В подобни места те се задържат и след изгрев слънце, но щом напече, те се ориентират към избраните от тях дневни легла.

В началото на август старите птици започват да затлъстяват, но все още са твърде предпазливи и не допускат ловеца на близко растояние, а също не издържат на стойката на птичаря. Младите обратно, през това време са много кротки и предпочитат да се затаяват. Скоро след окончателното си израстване стават плашливи и чак когато по-късно затлъстеят отново стават кротки. В тихи и горещи дни бекасините, особенно през обедните часове, са много по-кротки, отколкото през ветровити и хладни дни.

След напускането на блатните гъсталаци и разпръскването им по всички подходящи за живот места, местните бекасини се задържат там до самото отлитане на юг. През есента те нерядко се концентрират из окосените ливади, прораснали с острица или из останалите неокосени ивици трева, където често са смесени с дубли и глухарчета. При това, ако растителноста е висока, те са относително кротки и в тихи дни позволяват доближаването им от ловеца или от кучето. При друго време обаче те стават много предпазливи и много трудно можем да ги доближим на изстрелно растояние, а пък за възможност за стойка от птичаря въобще не може да се говори.

В края на август, началото на септември към местните бекасини започват да се присъединяват и тези от прелетните пасажи, идващи от централна и северна Европа, както и от южните части на Русия. Прелитането на бекасините от север на юг, както и отлитането на местните, става постепенно. При това тези дългоклюни птици почти винаги летят поединично, много рядко на малки групи от по няколко птици. Впрочем, не само по време на прелета, но и през останалата част на годината бекасините не са общителни птици. Само по време на отглеждане на люпилото и когато има малко хранителни места, те се концентрират там, при това доста на брой на относително малко пространство. Но и тогава те се държат поединично и разпръснато. Ятото понякога излита заедно, но виждаме, че след отдалечаването му от опасността то се разпръсва и птиците кацат поединично.

При силно дъждовна есен, когато непопилата вода залее всички подходящи за обитание на бекасини места и остават само малко сухи пространства те се концентрират там понякога в огромни количества. Същото става и когато горещата есен пресуши всички влажни места и само тук-там можем да видим такива. Щом обстановката се измени, бекасините отново се разпръскват по съседните подходящи за обитаване места.



Бекасините са много по-енергични от дублите, те много бягат, по-лесно се вдигат на крило и пролетяват значителни растояния. Те са сумрачни, почти нощни птици и се хранят и движат предимно в тъмната част на денонощието. През деня, като изключим брачния период, те лежат на място, притаили се някъде между малките хълмчета, из тревата или в някаква ямка в блатото и почти никога доброволно не напускат убежището си. Съвсем друго е положението надвечер: със залеза цялото блато се оживява, отвсякъде се чуват резки прикряквания и се мяркат характерните силуети във въздуха. Понякога при мъгливо и облачно време това може да се наблюдава и през деня.

Бекасините са много маневрени летци. Вдигнатата бекасина с рязко прикрякване излита стремително и започва да се мята ту на едната, ту на другата страна, показвайки белия си корем. Само след отдалечаването от опасността на порядъчно разстояние тя изправя полета си, без да намалява скороста на летене. Много рядко каца недалеч от мястото на вдигане. В повечето случаи мятайки се сякаш със скокове във въздуха, бекасините се вдигат доста високо, после летят известно време право, описват няколко кръга на голяма височина, и чак тогава, свивайки крила, като камък кацат от голяма височина някъде в тревата. Винаги подават глас при излитането си. Само много младите птици, още не успели да израстнат, излитат понякога мълчаливо и не толкова стремително, особено когато са се били спотаили във висока трева. Понякога това правят и възрастни, но силно затлъстели птици, които даже и не кръшкат при полета си.

Стрелбата по бекасините е твърде трудна, особено когато попаднем на незатлъстели птици през пролетта, когато се връщат от юг и са много слаби. Основна причина за трудността при стрелбата е стремителността и променливостта на полета им. Най-трудна си остава стрелбата по излитащите отдалеч бекасини. Силният вятър още повече затруднява стрелбата, тогава полетът им става още по-променлив. Най-доброто разстояние на стрелба е 30-35 м, защото стреляме с много дребни сачми, обикновенно №10-12. Добре е да привикнем да стреляме с едно движение на прикладване в първата част на полета при излитането. Тогава задължително патроните ни трябва да бъдат разсейващи т.нар. "дисперсанте". По време на излитането първите няколко метра бекасината лети право, след което започва да кръшка. През тази втора част на полета и е почти невъзможно да бъде уцелена от ловци със средна стрелкова подготовка. След 30 м. тя изправя полета си и тогава трябва да я стреляме с по-едри сачми и с патрони е концентриран бой (с концентратор и сачми №9 или №10).

У нас на бекасини с птичар се ловуваше, когато откриването па лова ставаше на 1 август. Тогава все още не са отлетели старите птици и те, заедно с новото поколение, издържат на стойката на птичаря.

Днес ловът се открива след средата на август и при сухите лета, които напоследък ни сполетяват, бекасините са вече отлетели. След това време всички бекасини вече не издържат на стойката на птичаря и воденето с нас на подобно куче, особено когато не е достатъчно дисциплинирано и бяга напред на голямо растояние, е направо нежелателно. То само би ни пречило, разплашвайки всичко живо пред нас на извън изстрелно растояние.

Балистично сравненение на патрони

Балистични характеристики и сравнения на най-предпочитаните за лов на едър дивеч патрони, както за България, така и за лов в Африка. С тези куршуми и в тези калибри може да се отстреля трофей от дива свиня и благороден елен в България до зебра и бивол в Африка.

VULCAN - утвърдил се типичен ловен куршум. Върхът е с малка вдлъбнатина с оловен, скрит завършек, осигуряващ бързо отваряне при удар в целта. Има силно изявена гъбообразна форма след удара. Прониква в дълбочина.

ORYX - типичен ловен куршум тип Soft Point със слабо изпъкнал, заоблен оловен връх. Образува гъбообразна форма и прониква в дълбочина. Удачен за лов на дребен и едър копитен дивеч.

Plastic Point - ловен куршум със стандартна балистика. Върхът завършва с топче от синтетична материя в жълто и червено. След удара веднага отдава енергията си и образува гъбообразна форма. Използва се за лов само на едър дивеч.

NOSLER ACCUBOND - нов куршум от 2007 г. Изработва се само за калибър 7x64, .30-06 Sprg и .300WM. Има изразена балистична предна част, която завършва с немного остър пластичен, червен връх. Задната половина на мантията е 2х по-дебела от предната. Куршумът е пригоден за лов на едър дивеч на дистанция над 200 м. по дебелокож и опасен дивеч.

TAG - безоловен куршум от 2007 г. с една нова алтернатива за прецизен, далекобоен куршум подходящ за лов на сърни и диви кози до 260 м. и на едри глигани до 160 м. Има отлична балистика.

TOG - куршум с оптимално предназначение за лов на едър и дебелокож дивеч с тегло над 400 кг на дистанция над 300 м. Притежава завидна балистика и запазва енергия на пределна дистанция, като прониква в дълбочина. Има режещ ръб, който осигурява входна и изходна рана за бързо изтичане на кръвта.

TUG - куршум с универсално предназначение за лов на едър, опасен и дебелокож дивеч с тегло над 800 кг. Прониква в дълбочина и придобива гъбообразна форма. Има режещ ръб, който осигурява входна и изходна рана за бързо изтичане на кръвта.

SP (INTERLOCK) - типичен ловен куршум с отсечено право дъно. Добра балистика, благодарение на островърхата, удължена форма. Отличен за лов на едър копитен дивеч. Образува гъбообразна форма в дълбочина.

SST (INTERLOCK) - типичен ловен куршум с балистично изявена задна част (Boat Tail) и силно заострен, удължен връх, който завършва с остър пластичен червен връх. Перфектен за стрелба над 250 м. Има силно изявена и контролирана експанзия (деформация с гъбообразна форма) и поразява в дълбочина.

Blaser - иновации и дизайн по германския начин

Германската оръжейна фирма Blaser вече може да бъде "хвърлена" в ръцете на историците! Защото от една страна, през тази година тя чества своя 50-годишен юбилей и е продала колосален брой пушки. От друга страна обаче Вlaser е истинското, уникалното в света изключение от правилото, че добрите оръжия се правят само в компании с вековни традиции и с дълъг път на усъвършенстване и развитие.



В този случай компанията започва от сръчните ръце и таланта на един-единствен човек - оръжейният майстор Хорст Блазер от малкото градче Исни В Алгойските Алпи в Германия. Подобно на прочутите си колеги от "Ферлах" в съседна Австрия, той изработва ръчно превъзходни оръжия уникати. Много от частите в тях направо заимства от многобройните оръжейни работилници на майсторите от "Ферлах".

Първия комерсиален успех Хорст Блазер постига с модела "Дипломат" от 1957 година. Това е надцевка с масивен моноблок и здраво блоково заключване със солидна стоманена планка. Оръжието има и голям релефен бутон на шийката на приклада за ръчно взвеждане на ударния механизъм и освобождаването му, което дава изключително ниво на сигурността. Тези няколко решения са характерни и винаги ще присъстват и в следващите десетки модели на оръжията Вlaser, като им дават типичната максимална сигурност и надеждност.

Надцевката "Дипломат" тръгва да се продава през най-големия каталожен търговец на оръжие в Европа, Frankonia, и постига значителен и насърчаващ за конструктора си успех. Днес марката Вlaser вече е не само международно доказана и известна, но е и синоним на новаторство и на невероятно прецизни и красиви ловни оръжия. За да е ясно за какво иде реч, трябва да се знае, че само от карабината К93 досега са продадени 100 000 броя в целия свят! Точно 10 години преди тя да се появи, майсторът Хорст Блазер изобретява своя известен праволинеен затвор с къс ход и го вгражда в карабината Вlaser SR830. Тя излиза на пазара през 1983 година, когато повечето ловни нарезни оръжия просто са реплики и "деривати" на доказали се военни пушки.

Конструкторът от Исни обаче мисли, че "вече е дошло времето" ловните оръжия да се конструират по свой собствен път. Така се ражда неговият проволинейно движещ се затвор с къс ход. Той е уникален с това, че ръкохватката му не трябва да се извива нагоре-надолу при заключване и отключване. Това осигурява две много нужни за лова предимства: първо, мигновено презареждане с едно-единствено движение само назад и напред. Втората му особеност е, че така ловецът не губи нито за миг целта от погледа си. А в лова с болтови карабини това си е огромна крачка напред!



Хорст Блазер обаче не е просто добър оръжейник и конструктор, той има дарбата да предвижда новите тенденции и да взима правилните решения. Например още през 1960 г. той вече "знае", че бъдещето на ловните оръжия е в по големите серии и в машинната обработка на повечето детайли. За целта през 1970 г. в Исни "Блазер" строи фабрика и наема 40 души работници. Тогава е въведена и концепцията за сменяемите цеви с различни калибри, която и днес е една от "визитните картички" на марката. Това е и ранният момент, когато в предприятието твърдо залагат на компютърно управляемите CNT машини, с каквито днес работят всички сериозни играчи на оръжейния пазар... В резултат на тази индустриална прозорливост през 1971 г. се появява и карабината К71. Тя има чупеща се конструкция с добро заключване и ръчно взвеждане чрез бутон на шийката на приклада. Концепцията на това оръжие идва от традиционната пушка "киплауфер" - еднозарядна, но прецизна пушка за едър дивеч, която е лека за носене при издебването на животните, но има необходимата точност и мощ да ги поразява само с един-единствен изстрел!

Този съзнателен реверанс към алпийската традиция на лова в Австрия, Бавария и Швейцария осигурява голям успех на модела. Модернизацията на К71 се налага през 1977 година, когато предишното заключване на цевта се заменя с много по-надеждното плътно и прецизно затваряне с масивен стоманен блок. Това решение превръща еднозарядната чупеща се карабина на Вlaser К77 в най-успешното оръжие от този вид в света.

Оръжието е леко, прецизно и сигурно. Балистиката му е толкова добра, че съперничи дори на снайперски пушки в дистанциите до 200 метра, когато е с оптика. През 1995 година обаче излиза и последната версия - Вlaser К95. В нея, заради развитието на технологиите, е пипната и модернизирана цевта, като е внедрен и нов подобрен монтаж за оптическия прицел, но доказаното блоково заключване не се променя, както и ръчното взвеждане от шийката на приклада. В резултат се появява последната версия на едно изпитано през цели 25 ловни сезона оръжие - леко за носене по пресечения терен, когато се издебва дивото животно и когато за сигурния финал на лова е от значение всеки грам стомана, който ловецът държи в ръцете си, докато се движи с километри по склонове, скали и шубраци. Концепцията на ловуването с един точен изстрел наистина е "изкристализирала" в тази карабина на честната игра. Защото едно е да тръгнеш на лов с многозарядна полуавтоматична карабина, а съвсем друго е да знаеш през цялото време, че нещата ще се рашат само чрез един-единствен изстрел! Това е лов на честта, на висшия морал пред законите на природата. Защото така е и при хищниците - всичко се залага в една атака и ако няма успех, издебването трябва да почне отначало... Това 25-годишно усъвършенстване няма много аналози сред индустриалните продукти в света. Може би само легендарният "Джъмбо джет" или "Боинг 747" има подобно дълголетно усъвършенстване на базовата концепция... В резултат днес имаме една изключителна еднозарядна карабина. К95 е идеалното решение за най-наситения с емоции лов чрез издебване. Освен че е лека, в разглобен вид тя може дори да се носи дори в... раницата на ловеца. После, подобно на класическата ловна двуцевка, може да се сглоби за секунди и да е готова за стрелба.

Карабината К95 се произвежда в три основни версии - стандарт или базов модел, "баронеса" и "аташе". В базовия си вид карабината има дължина на цевта 60 см и тежи 2,4 кг. Прави се в най-популярните калибри от .22 Horner, .222 Rem., .308 Win, 30-06, .30 R Blaser до 9,Зх74R. Има и версия с цев 65 см и с тегло 2,7 кг в следните калибри: .270 Weath. Mag., 7 Rem. Mag., .300 Win. Маg., .300 Weath. Маg. и 8x68S. Третият вариант е само с октагонална цев 68 см и тегло 2,9 кг, единствено в 10,Зх60R.

Версиите "баронеса" и "аташе" са в същите основни калибри и отново се предлагат с цеВ 60 см, но с 2,5 кг тегло; цев 65 см, но с 2,6 кг тегло и с цеВ 68 см, отново с 2,9 кг тегло.

Карабината К95 доказва алпийския си произход и с версията Stutzen, която си е класическа "козарска" пушка с облечена в орех цев. Оръжието е късо - само 94 см обща дължина или 10 см по-малко от най-късия базов модел. Цевта е само 50 см, но точността й е респектираща. Теглото на щуцена е 2,6 кг, а калибрите са: .222 Rem., 5,6х50R Маg., 5,6х50R, .243 Win. 6,5х57R, 7х57R, .308 Win. и 8x57 IRS. След като вече знаем основните параметри на оръжието, нека да се приготвим и за "десерта"! В Вlaser просто не жалят материала, за да стане всяка една К95 вълнуваща и невероятно красива пушка. Дори в базовата версия всичко по оръжието е изпипано с финес и внимание. Орехов приклад и полуложа, тъмна здрава оксидация на цевта и бяла стоманена глава с красиви гравюри.

Тук трябва да се отвори една задължителна скоба и да се подчертае, че в Вlaser гравюрите винаги са врязани в метала, защото германските майстори не искат и да знаят, че рисунки се праВят и чрез фотохимично отнемане! А това вече е истинска класа!

При версията "баронеса" орехът е изключителен - подбран и фино изтъкнат фладер. Цевите са октагонални, а мушката е със светлопроводима. Гравюрите тук вече са тържество на естетиката, наистина уникати с пищни, но изящни ловни сцени с много видове дивеч. Това е пушка за подарък на скъп приятел - фина, запомняща се от пръв поглед, сияйна. Неин подвариант е линията "контеса" - с по-строга естетика, предимно с арабески, а не толкова пищни ловни сцени. Версията "аташе" пък предлага карабината в малко странен, но рафиниран и запомнящ се дизайн. В нея липсва въобще бляскавата стомана - тук всичко е в елегантна черна оксидация с малко златни акценти, а страните на цевната кутия са покрити с "ламперия" от разкошен подбран орех!

Първи лов на младия птичар на гълъбови птици и бекасини

Ако притежавате млад птичар и досега сте положили много грижи за отглеждането и обучението му - за да продължи той да усъвършенства уменията си и да добие увереност в себе от огромно значение е собственото ви поведение. Първата година за младото куче е от особено значение и именно затова вашата правилна и постоянна намеса е толкова необходима - когато е нужно ще накажем или поощрим кучето, ще го подкрепим или насочим в действията му, като крайната цел е затвърждаване и коректно изпълнение на всичко заучавано в тренировките, повишаване ефективността на лова и запазване здравето на кучето.

Какво е мястото на лова на гълъбови птици в първия ловен сезон на младия птичар? За съжаление, то не е в челна позиция. Тези птици, като цяло, излъчват много слаба миризма за разлика от птиците, прекарващи по-голямата част от живота си на земята (пъдпъдък, яребица, фазан, горски бекас). Именно слабата миризма е и причината в обучението на кучето да открива и маркира дивеча (стойката) да не се ползват гургулица, гугутка, гривяк. Така е, защото то ще усеща дивеча от много близко разстояние и вероятността вместо да спре да връхлети върху него е голяма. Освен това в реалния лов е почти невъзможно птичарят да направи стойка на една от тези птици, защото те изключително рядко са на земята и притежават отлично развито зрение, забелязват отдалече опасността и веднага излитат, вместо да разчитат на камуфлажното си оперение (т. нар. мимикрия).

За да разберем защо е удачно поне първия ловен сезон с младото куче да се въздържаме от подобен лов, трябва да имаме предвид биологията на тези птици, начина им на ловуване и възрастта на кучето. Основният метод за ловуването на този вид дивеч е чрез причакването му на местата за хранене и на тези за водопой. Ловецът избира подходящо място с естествено укритие или сам прави такова, причаква прелитащите над него птици и в подходящия момент натиска спусъка. Като правило младите кучета са доста темпераментни и нетърпеливи, освен това не бива да забравяме, че през първия им ловен сезон още не притежават необходимата рутина. В обучението и лова на пъдпъдък младият птичар свързва изстрела с последващ апорт на дивеча. Като имаме предвид тези важни подробности, нека сега си представим един реален лов на гургулица и направим съответните изводи.



Отиваме на предварително избраното от нас място, например слънчогледова нива. Избираме позиция и започваме да чакаме първите птици. Кучето е непосредствено до нас, седнало или легнало, за да не ни пречи. Ето че вече се приближава гургулица, но за разлика от нас кучето не я вижда! Както си седи то, ние стреляме и птицата пада в слънчогледа. Кучето свързва изстрела с апорт, да, но то не е проследило и вдигнало птицата и не може да се ориентира за посоката, в която да тръгне и апортира. Апорт, но къде?! След като му подадете съответната команда, вашият помощник тръгва, но започва да се лута напред-назад, той е нервен и дезориентиран, бързо трябва да открие и донесе дивеча. Поради естеството на терена (липсата на видимост) и отсъствието на миризма на дивеча, единственият начин кучето да открие гургулицата е да се натъкне на нея случайно или да я види. Освен това, докато се лута нервно в слънчогледа, ние стреляме по друга птица, а то още не е открило първата. В повечето случаи младото куче изоставя търсенето и идва при нас, за да провери изстрела. Изводите, които можем да направим тук, са:

1. Кучето става нервно и припряно - то бърза и това се превръща в негов стил на работа и при "земните" птици.

2. Свиква да работи с поглед - в стремежа си възможно най-бързо да открие и апортира гургулицата и поради липсата на миризма, по която да я намери, то започва да се осланя на очите си, вместо на обонянието. ВиЖдали сме кучета, които след като усетят миризма на прикрил се дивеч, вместо да го маркират чрез стойка, започват да подскачат или се стремят да го видят... Така се разваля най-труднопостижимото и най-ценно качество на птичаря - спокойната и твърда стойка пред дивеча.

3. Усвоява лош апорт - това е резултат от буйния темперамент и липсата на натрупан опит в лова. Най-често се получава следното: когато, да речем, кучето е открило и вече апортира дивеча, ние стреляме отново. Веднага то пуска намерената птица и тръгва да търси другата, без да е довършило докрай апортирането.

4. Чувства неудовлетвореност от работата си - това е може би най-негативното усещане за младото куче. Основата за отлично и резултатно обучение и ловуване с птичар е здравата връзка ловец-куче. Тя е изградена на базата на взаимна привързаност и доверие. Кучето изпълнява всяка команда с цел да удовлетвори желанието на своя лидер. Когато това стане, то се чувства спокойно и се стреми да го прави постоянно, за да може да получи одобрение. Това одобрение е от голямо значение за кучето. Чрез него то разбира, че действията му са правилни и се толерират и заради тях то е оценено. Накратко казано, младото куче е удовлетворено и винаги "търси" това усещане... Но в нашия случай става точно обратното: въпреки усилията си да "зарадва" лидера, то не успява да открие и апортира убития дивеч. Ако това се повтори няколко пъти, кучето започва да се "съмнява" в правилността на действията на своя водач. Виждайки подобни пропуски в поведението на водача, то постепенно губи доверието си в него...

Независимо от казаното дотук, не е задължително тези, които притежават младо куче и обичат лова на гълъбовите птици, да се откажат от него. Все пак може да заведете ловния си помощник на такъв лов - но обезателно изберете това място, от което кучето може да вижда падащите след сполучливия ви изстрел птици. Помнете: стреляйте едва тогава, когато то ви е донесло дивеча, не докато го търси! За тези от вас, които не биха рискували, една отлична алтернатива е лов на бекасини!

Това е изключително динамичен и труден, но много емоционален лов. За да имаме повече шансове за успешен лов на този дивеч, е необходимо да се отбележат накратко някои съществени моменти. Обикновената бекасина (нарича се още "кръшкач") обитава влажни ливади, канали с тинесто дъно, малки язовири и езера, плитки временни водоеми, в които има водолюбиви растения - тръстика, папур и др. Храни се привечер и рано сутрин чрез вертикално сондиране на почвата. Знаейки тези малки, но важни подробности можем да изградим стратегия за по-резултатен лов с нашия млад ловен помощник, която може да бъде разработена в два варианта.

Първи вариант.

Отиваме край водоема, например малък язовир, в ранния следобед. Тъй като вече знаем "разписанието" на бекасините, ще ги търсим в тръстиката по края на язовира. Пускаме кучето и запазваме абсолютна тишина, ако е нужно, можем да го насочваме с жестове. Важно е да сме предпазливи, за да успеем да се приближим възможно най-близо до спотайващите се бекасини. Когато отстреляме първата, е удачно да я хвърлим един-два пъти, за да я апортира кучето. Така то ще се запознае и запомни миризмата й и след като я усети, отново ще я маркира. Това е крайната ни цел - твърда стойка на кучето пред спотайващата се в тръстиката бекасина. Важно е да знаете, че тези птици се "държат" много спокойно и доста време позволяват на кучето да стои пред тях, така че не бързайте. Шом то застане неподвижно, внимателно го доближете, като не забравяте: не го карайте то да вдигне диВеча!

Втори вариант.

Отиваме на избраното място привечер. Тогава бекасините се хранят и са малко по-непредпазливи, което е в наша полза. В този случай от помощ ще ни бъде малък бинокъл, с помощта на който можем да огледаме брега и да видим точно къде се намират хранещите се птици. След това, използвайки терена за прикритие, се доближаваме до изстрелно разстояние. Важно е да кажа, че в този случай ще ловуваме чрез издебВане и отличното изпълнение на командите за послушание на вашето куче тук ще е от голяма полза. При започване на издебването подайте команда "В крак!" (ако не сте сигурни в послушанието на кучето, го вържете с повода). Щом стигнете до изстрелно разстояние, тихо командвате "Седни!" или "На място!", прицелвате се и стреляте. Ако изстрелът е сполучлив, следВа команда "Апорт!". Естествено, ако във водоема има повече бекасини, вследствие на изстрела те ще се вдигнат, но обикновено след като покръжат кратко време, отново кацат в него. Затова е добре възможно най-бързо кучето да открие бекасината (ако е нужно, го насочвайте) и след това да се прикриете добре. Често се случва кръжащите птици да прелетят близо до вас, позволявайки ефективен изстрел. Предпоставка за това са бързият апорт и доброто прикритие.

Лов на вълци с капани

От всички наши хищници вълкът е най-кръвожаден, най-хитър, най-предпазлив и съобразителен. Като прибавим и неговата висока групова организираност, става ясно каква голяма опасност представлява за ловното стопанство и животновъдството. От това произлиза и необходимостта числеността на вълка да се регулира.

От всички породи домашни кучета, вероятно произлезли от вълка, най-близка му е източно-европейската овчарка. Но и от нея той се отличава с могъщата си, приповдигната предница, с тежката си и голяма глава, с широко поставените си къси, слабо подвижни уши, със силния си и дебел врат, ниско слизащия гръден кош, наклонения гръб и винаги висящата надолу слабо подвижна опашка.

Стомахът на вълка е с голяма вместимост, а лакомията му може да предизвика даже недоумение.

Глутница от 5-6 вълка за една нощ спокойно може да изяде цяла кошута със средни размери, оставяйки на мястото на пиршеството само оглозгания скелет и парчета кожа. Разбира се, това дава възможност на този хищник същевременно да може да понася дълги гладувания, съхранявайки способността си да бяга бързо и продължително.

Ловният участък на вълците е обширен и може да заема повече от 400 кв. километра. Най-често глутницата се движи ходом, точно един зад друг, като всички вълци стъпват в една и съща диря. Сетивата им - слух, обоняние и зрение - са отлично развити. Вълците са моногамни животни. Вълчата глутница представлява едно семейство, вклкючващо родителите, миналогодишните отрасли вълци (т. нар. годинаци) и тазгодишното потомство.

формирането на глутницата става през есенно-зимния период, когато младите вълчета са толкова отрасли, че са способни да водят скитнически живот. По време на сватбуването глутницата се разпада (през февруари), при което двойката родители се отделя от младите вълци и живее така до есента, до окончателното отглеждане на новото поколение.

Ловът на вълци с капани е много труден, като се има предвид тяхната предпазливост и съобразителност. Ако условно се приеме, че предпазливостта на домашната мишка по отношението на капаните клони към единица по петобалната скала, тази на пора и бялката е 1.5, на лисицата - 4.5, а на вълка е кръгло и безусловно 5. Това ни навежда на мисълта, че поставянето на капаните трябва да става много внимателно - те трябва да се маскират възможно най-добре, като предварително напълно се обезмиришат. Това става най-добре чрез изваряването им във вода, в която са поставени ароматни растения, съобразени с флората на местността, където ще залагаме капана. Не е желателно да го обезмирисваме с пелин или други полски билки, ако ще го поставяме в борова гора.

Така обработените капани се съхраняват в чиста платнена торба и се пипат с голи ръце само ако внимателно са натрити с ароматни треви или със сух конски тор.

За лов на вълци се използват мощни капани, оборудвани задължително с две пружини, защото от еднопружинен капан вълкът често измъква лапата си. Капаните не трябва да бъдат с голям диаметър на дъгите, защото така ще улавят крака на вълка в меката част, където има повече сухожилия и задържането му е по-сигурно. Ако капанът има широки дъги и здрави пружини, при мощното си затваряне те ще счупят тръбната кост на крака на вълка, кракът се обезчувствява и почти винаги хванатият хищник го отгризва и избягва. Към капана се прикрепва здрава верига, на която се окачва котва (обикновено разклонено чепато дърво, достатъчно тежко), която пречи на придвижването на вълка и същевременно оставя следа по снега или почвата от влаченето й. Неподвижно завързаният капан при-нудава вълка да се тегли и мята дълго време, след което или се изхлузва, или пречупва крака си и го прегризва. Веригата на капана също трябва добре да се обезмирисва и маскира.

При липса на сняг ловът с капани е много труден, защото трудно се откриват подходящите места за тяхното поставяне.

За да ловуваме успешно с капани на вълци, необходимо е да узнаем къде са техните постоянни пътеки (преходи), леговища или пикалища. При наличието на сняг нещата се опростяват, защото по-лесно откриваме дирите на вълците, особено пикалищата им - по жълтото оцветяване на снега. Поставянето на капан на вървище се прави винаги под следа, като след маскирането на капана отгоре по някакъв начин се възобновява веригата на следата (най-често това става с изработено от дърво подобие на вълча лапа).

Отлично място за капан са и вълчите пикалища.



Обикновено пикалищата са около открояващи се и ясно видими предмети: стълбчета, единични дървета и храсти, хълмчета, снопчета висока растителност, големи камъни сред полето, даже и край големи животински черепи. Няма вълк, който да устои и да не мине покрай подобно място. Ако не можем да открием естествено пикалище, можем да направим изкуствено такова. За целта събираме опикан сняг, разтопяваме го в стъклен съд и го консервираме с готварска сол.

Още по-добре е, ако сме убили вълчица (прекрасно, ако е разгонена), на която вземаме съдържанието на пикочния мехур, а в него поставяме изрязаните полови органи и прианалните жлези, разположени около ануса под формата на синкава мастна тъкан.

Всичко това размесваме с чист глицерин в съотношение 1:1, прибавяме готварска сол за консервация и затваряме съда, за да узрее съдържанието му десетина дни. Това е най-добрата мирисова примамка за вълци, особено през февруари, когато е сватбуването им. Интересното е, че тази примамка действа и извън сватбения период.

Ако нямаме на разположение убита вълчица, спокойно можем да направим същата примамка от убита скитаща разгонена кучка - ефектът на примамването ще бъде почти същият. Капаните се поставят по два около пикалището, от двете му страни.

Ефикасно е също така поставянето на капани около мърша, но само при условие, че е посещавана от вълци. Капаните не се поставят в непосредствена близост около мършата, а на подходите на вълците към стръвта - на разстояние поне 100-200 метра. Мършата трябва да е отдалечена от населено място, защото иначе на нея ще се ловят скитащите кучета.

Не описвам начина на маскирането на капаните, защото който иска да лови вълци, непременно трябва да е ловил поне белки и лисици. Не виждам доводи за това ловец, който не е усвоил „занаята" на по-слабо предпазливи хищници, да се учи на капанджийски лов точно върху вълци. Само ще си загуби времето.

Капаните задължително се проверяват всяка сутрин, веднага след разсъмване. Ако не можем да осигурим това, по-добре да не започваме. През светлата част на денонощието вълкът е плашлив, от страха силите му се утрояват и често се измъква от капана или прегризва лапата си.

Скубане и почистване на пернатия дивеч

Заглавието със сигурност звучи леко прозаично, но непременно трябва да обърнем внимание на ловците - не приемайте тази работа за маловажна. Защото от правилното оскубване на ударените птици зависи не само външния вид на приготвеното от тях блюдо, но в голяма степен - и вкусовите му качества. Разкъсаната кожа, примерно, не позволява месото да се задуши при печене и то става сухо и постно, вместо да бъде сочно и запазило дивечовия си аромат. Голяма грешка е одирането на кожата заедно с перата, особено на патиците и пъдпъдъците. Защото заедно с кожата се отстранява и слоя подкожна тлъстина, при което остава само мускулатура и кости. Тогава месото губи специфичния си дивечов аромат при топлинната обработка и по нищо не може да се различи вкуса на патицата от този на гривяка, да кажем.

Пъдпъдъците се скубят на сухо. Това става доста трудно и пипкаво. Въобще това е най-трудната птица за скубане, като се вземат предвид също така малките й размери и големия брой на трофеите. Не познавам ловец или ловджийска съпруга, които да скубят с удоволствие пъдпъдъци.

Впрочем, тук му е мястото да вметна, че много рядко са домакините, които се захващат със скубене на дивеч. Според мене, те даже са редки изключения. Особено пък, когато ловецът има ден и донесе двадесетина парчета пъдпъдъци. Мудността на този процес може да изнерви и най-кротката и спокойна съпруга, доказала търпимостта си към многобройните мъжки прищевки. И тогава ловците, тези иначе мъжествени индивиди, безропотно се залавят за работа и най-внимателно оскубват заоблените, тлъсти есенни пъдпъдъци, изпитвайки сякаш мазохистично удоволствие при този пипкав процес.

Но нека се върнем на същината на въпроса. Колкото по-тлъст е един пъдпъдък, толкова по-трудно се скубе. Особено дългите пера отстрани на гърдите и на хълбоците! Дори едно по едно да ги дърпаш, те се отскубват винаги заедно с топче мазнина накрая, при което перото наподобява кибритена клечка. Изнервянето и припряността не помагат никак. По същество те водят до раздърпана и разпарцаливена птица, особено ако е стреляна отблизо и сачмите са я поразкъсали. За по-лесното скубане спомага и правилното съхраняване по време на лова и след него. За това пъдпъдъците задължително трябва да се носят на висулки и да се ветреят, иначе от горещината фината им мазнина се затопява, силно омаслява перата и скубането се затруднява още повече.

След приключването на лова връзката с пъдпъдъците се окачва да виси свободно в багажника или купето на колата. Особено важно е да не ги поставяме в полиетиленови пликове и след това - в раницата или в еднодневката. Така птиците не само се омасляват, но се и запарват. Това силно влошава качеството им на гастрономичен деликатес. Особено, ако са с вътрешностите - тогава месото около бутчетата добива мирис на курешки.

Най-лесният начин за скубане на пъдпъдъка е следния: хващате в дланта на лявата си ръка малката мъртва птица и с палеца и показалеца стискате кожата под перата, които ще отскубвате. След това с палеца и показалеца на дясната ръка изтегляте тези пера, при което кожата никога не се разкъсва. Ако се специализирате в тази работа, за 3-5 минути ще оскубвате септемврийски тлъст пъдпъдък без никъде да разкъсате кожата му. Опитайте и вие и ще се убедите в рационалността на подобна проста, но ефективна операция.

Преди да се започне скубането, крилата на пъдпъдъците се отчупват до раменната става, а главите се откъсват чак след приключване на скубането. В отчупените крила няма месо, а скубането им само допълнително ще ни затрудни и забави. Впрочем, това важи и за всички останали видове пернат дивеч, включително и за едрите патици, гъските и фазаните. Просто не си струва да се губи време за нещо, което не донася никаква полза.

Пъдпъдъците може и да се попарват, но това трябва да става много внимателно и не по-дълго от 2-3 секунди. Птицата се хваща за краката и се потапя във вряща вода, след което се вади и започва скубането. То тогава наистина е лесно, но се случва да прекалим, ако птицата е много млада - тогава кожата лесно се къса. Освен това преди пърленето птиците трябва добре да се подсушат, защото след това по тях остават неопърлени косъмчета и перца.

След оскубването на цялото количество дивеч се пристъпва към пърленето му. То се прави с денатуриран спирт, който се налива в капаче на бурканче от детски храни. Така спиртът гори с по-тесен пламък, разходва се много икономично, телата на птиците стават много чисти от сажди и са с естествен цвят на кожата. Пърленето трябва да изгаря бързо власинките. Птицата не бива много да се задържа в пламъка, за да не се затопи подкожната мазнина. Последното не е опасно, но впоследствие просто затруднява измиването на опърлената птица.

След като опърлим всички оскубани птици, пристъпваме към изкормването им. Това става чрез разрязване на коремната кухина и избутването с пръст на червата навън. С ножа отрязваме и кожата около ануса, след което вадим дробчето, воденичката и сърцето. Воденичката се разрязва само до вътрешната твърда ципа, след което мускулът се обелва от нея и тя се изхвърля. Пъдпъдъкът има жлъчка и трябва внимателно да я изчистим от дробчето, защото само една жлъчка е достатъчна да вгорчи цяла тенджера супа от дреболии. Отделените дреболии се поставят в отделен съд с вода, където се изкисват до приключването на изкормването на всички птици. Последно се разрязва гушата около гърлото и оттам се изважда гръкляна, хранопровода с гушата почти винаги се изтегля заедно с червата. Изкормените птици се измиват обилно със студена вода отвътре и отвън, за да не се затопи мазнината - тя е с ниска температура на топене. След това птиците се подреждат в наклонена тавичка или в гевгир, за да се оцедят. Дреболиите се измиват старателно една по една и също се оцеждат от излишната вода. Полученият полуфабрикат от дивечови дреболии, ако не се ползва веднага, се поставя в полиетиленови пликове и се замразява в камерата или във фризер. Същото се прави и с почистените пъдпъдъци. Така може да се съхраняват до 3-4 месеца без промяна на вкуса.



СКУБАНЕ НА ГЪЛЪБОВИ ПТИЦИ

Ако приемем, че скубането на пъдпъдъка по трудност се оценява с 10 точки, то скубането на гургулицата спокойно може да мине и с единица. Скубането на тлъстите септемврийски гургулици е удоволствие. Може би защото са чудесно заоблени и тлъсти и просто доставя удоволствие да ги обработва човек. При гургулицата се хваща колкото се може повече перушина, защото лесно се отделя от тялото.

След оскубването на всички птици, те се пърлят със спирт. Изкормването им е като на пъдпъдъците, само че всички гълъбови птици нямат жлъчка. Гушата на гургулиците почти винаги е пълна със слънчогледови семена и се отстранява заедно с кожата, при което се внимава да се запази отложената тлъстина, която е деликатес. Задушените в собствена мазнина гургулици са много вкусни. Всичко останало е досущ както при пъдпъдъците.

СКУБАНЕ НА ЯРЕБИЦИ И ФАЗАНИ

Тези птици също могат да се скубят на сухо. Само че това е доста трудно, затова се препоръчва попарването им във вряла вода за 20-30 секунди. Краткото попарване запазва здравината на кожата, а същевремено прави скубането много лесно.

След пълното оскубване птиците се провесват до изсъхването на кожата и чак тогава се пърлят. Яребиците и фазаните са от семейството на кокошевите птици и имат жлъчка, която трябва да се изчисти внимателно. Съхраняването им във фризер е като на гълъбовите птици. Средните, най-дълги опашни пера на мъжките фазани се скубят на сухо и се запазват като ловни трофеи.

СКУБАНЕ НА ВОДОПЛАВАЩ ДИВЕЧ

Това са всички видове патици и гъски, разрешени за отстрел. Тяхното скубане на сухо е много трудно и затова те се попарват във вряла вода с добавена в нея една лъжичка сода бикарбонат на литър вода. Държат се потопени около две минути и се разклащат, за да проникне врялата вода през гъстата и мазна перушина. След пълното оскубване се подсушават на проветриво място и чак тогава се пристъпва към пърленето им. Морските и дунавски рибари запазват дългите странични гръдни пера на мъжките ешилбаши и кълкуйруци, от които правят отлични чепарита за сафрид, лефер, паламуд и карагьоз. Завитите опашни пера на ешилбашите, наречени къдърци, пък са много красиви и са своеобразен трофей.

Водните кокошки не се скубят, а се одират, при което се отстранява и подкожната им мазнина. От тях се използват само гръдните мускули и целите бутчета, останалото се изхвърля, защото притежава силен мирис на тиня.

СКУБАНЕ НА БЕКАСИНИ И БЕКАСИ

Въпреки че се скубят трудно на сухо, бекасините и горските бекаси не се попарват. Ако се постъпва като при пъдпъдъците (да се стиска кожата с пръсти и тогава да се отскубват перата) работата се облекчава, а кожата на птиците се предпазва от прокъсване. Пърлят се много кратко, защото мазнината им лесно се затапя. Някои гастрономи отделят червата заедно със съдържанието им, смесват ги с другите дреболии и след запържването им с масло ги смилат на пюре. От тази смес се прави (но само според тях!) чуден пастет, който се използва за гарнитура към пържените в масло птици. Това навярно е така, но е малко чуждо за нашия балкански вкус.

Малките и тънки перца на лакетната става на крилата на горския бекас се отскубват внимателно и се запазват. Те са трофей, но също така се използват от художниците за тънки четки, с които се "теглят" най-тънките и фини линии при рисуване с бои.