Как неосведоменият да се ориентира в морето от кучешки породи
Вероятно отдавна сте се отегчили от класификациите, срещащи се в литературата. Едни се основават на размерите - големи, средни и малки, други на спецификата им - ловни, служебни, декоративни. Според мен породите на кучетата, както и видовете животни в зоологията, трябва да се класифицират по степента на родствените връзки. В този случай породите със сходно предназначение ще се групират от само себе си, та нали близките породи имат практически една история на развитието си и освен това те имат много общи морфологични особености. Разбира се, че ще възникнат някои затруднения, като например с американския стафордширски териер. Предците му от едната страна са териери, а от другата догове. Обаче породите със смесен произход без съмнение трябва да се отнасят към тази група или подгрупа, чиито белези преобладават. Изглежда, че наличието на думата териер в името на гореспоменатата порода е послужило за повод тези кучета да се отнесат към групата на териерите, макар че аз бих включил тази порода в групата на договете, в подгрупата на късокосместите догове - потомците на кучетата за боеве с животни. Тогава американските стафордширски териери ще излизат на ринга заедно с боксерите, булмастифите и тям подобните, а не с йоркширския териер или бедлингтона.
Съвременната класификация на FCI е създадена от големия френски кинолог Раймон Трике, известен като кръстника на дога от Бордо. През 1987 година Трике предлага своята класификация, обяснявайки подхода си така: "Досега класификацията беше с чисто практическа насоченост. Аз запазих това, но добавих и морфологията. Отчитайки отличителните белези, аз свързах отделните признаци в едно цяло, обединявайки породите според сходните им черти. FCI предварително задели за породите 10 задължителни групи, едната от които беше запазена за дакелите. Аз изградих в съзнанието си основния скелет на номенклатурата, който беше одобрен от зоотехническата комисия на Централния съюз на любителите на кучетата (SCC). След това ние обсъждахме в комитета разпределението на породите в групите с доктор Пашу, но работата на кинолозите беше същевременно и работа на политици!" Повечето кинолози са сметнали, че разработената класификация е един оптимален вариант: подгрупите, включени в нея, бяха логически свързани. Обаче Трике смята, че би било по-правилно, ако на изложбите най-добрите представители на породите се сравняват не по групите, а по подгрупите.
И така Трике, съдейки по всичко, се е стремил колкото може по-логично да формулира класификацията на признатите от FCI породи, но "груповите" рамки, наложени от федерацията, а също и чисто политическите нюанси отклоняват класификацията далеч от научния подход. И от практическа гледна точка разделянето на породите на групи и подгрупи понякога изглежда просто абсурдно.
Въпреки съществуващите в FCI научни комисии мотивите за отнасянето на определена порода към конкретната група в редица случаи остават неясни. Например 2-ра група, в която влизат всевъзможни породи, започвайки от английския мастиф и немския дог и завършвайки с джуджетата пинчер и афен-пинчер. При това една порода - дакелът, е разделен на 9 разновидности по ръст и вид козина, като така формира цяла група! Тази порода би трябвало да заема доста по-скромно място - в подгрупата на късокраките гончета.
Отделен проблем са малобройните и изчезващи породи. Много от тях са признати от FCI и официално или неофициално поддържат статута си на отделна порода за сметка на кръстосване с тези, които са много близки до тях по произход и външен вид - в противен случай тези породи са заплашени от инбридингова депресия.
Броят на породите, признати от FCI, е 351. В Канада признават 164, а в САЩ (където са регистрирани повече кучета, отколкото във всички страни, членуващи в FCI, взети заедно; aнглийският кенел клуб също не членува в FCI) - 176. Някои породи си приличат много. Интересно е да се знае, че брабансите, брюкселските и белгийските грифони се регистрират едва при раждането в зависимост от цвета на косъма. В едно кучило може да се родят кученца и от трите породи, признати от FCI като отделни! Тези братчета и сестричета по-късно могат на една изложба да получат три титли "Най-добър представител на породата" и да отидат да се състезават в 9-та група за победител на групата. Аналогично, при немските догове се отделят три типа оцветяване и най-добрият представител във всеки от тях има правото да претендира за званието шампион и победител на породата. В същото време една толкова популярна порода като кокер-шпаньола, стандартът на който предвижда три типа оцветяване (черен, едноцветен освен черния, на петна и черен с жълти петна), взима само една титла.
Някои породи, признати от FCI, нямаше да съществуват, ако не им беше официално разрешено да се кръстосват с породите, от които са произлезли. Това се отнася за дакелите: едни и същи кучета могат да бъдат отнесени както към малките (тегло на 18 месеца до 4 кг), така и към миниатюрните (тегло на 18 месеца до 3,5 кг).
Само 30 кученца годишно, а това са приблизително 10 кучила, се регистрират при една изклкючително рядка порода, каквато е италианският волпино. Незначителната популация отдавна би изчезнала в резултат на инбридинговата депресия, обаче породата "оцелява" за сметка на кръстоските с шпица, от когото всъщност по нищо не се различава. Подобна е ситуацията и с други малобройни породи, например при някои грубокосмести птичари. Взаимното използване на производители се практикува при развъждането на германския дратхаар, германския щихелхаар, френския грифон, чешкия фоусек, а също и при такива близки по родство и външен вид породи, каквито са подгалянската овчарка, словенският чувач и унгарският кувас. И съвсем не е за учудване, че породите гончета от Швейцария, които се отличават само по оцветяването, се кръстосват помежду си: бернското, люцернското, юрското и швейцарското.
При това в редица държави съществуват множество старинни породи с голямо, изравнено по тип поголовие, които не са признати от FCI. Например руското гонче и руската пегая (същото може да се каже и за българското гонче, каракачанката, овчарското куче и българския барак, като от последния според неизвестните, гореспоменати "критерии" за породите спокойно може да се отдели и признае кьосе баракът например; но, както казват самите създатели на FCI класификацията - въпросът е и политически). Въпросът е само в това дали нашите ловци се нуждаят от международно признание на породите им.
FCI не признава една порода, докато страната, от която тя произхожда, не докаже, че в популацията на тази порода има 8 линии, във всяка от които има минимум 6 женски и 2 мъжки кучета, като те нямат общи прадеди до третото поколение. По този начин, за да счита една порода за пълноправна, тя трябва да е представена от 48 женски и 16 мъжки кучета, неродствени помежду си до трето коляно. Това е достатъчно голяма популация, ако се отчита и това, че породата е представена и от кученцата и старите кучета, както и близките им роднини на тези 48 женски и 16 мъжки.
Обаче днес редица породи на FCI не съответстват на тези изисквания. Но ако породата е призната, то тя не може да бъде лишена от нейния статут.
Комисията по стандартите в FCI предлага да се признават близкородствените породи като разновидности на една. И ако по този начин FCI би съкратила броя на самостоятелните породи и те станат около 170 (почти толкова, колкото са в кенел клуба на САЩ), то би могло да се постави на дневен ред въпросът за създаването на някаква наистина световна киноложка федерация. Това би имало следните предимства:
* разновидностите и занапред биха могли да съществуват като самостоятелни породи наред с признатата;
* напълно възможно е, че признаването на разновидностите би решило някои международни и политически проблеми, тъй като FCI поддържа тезата, че всяка порода е национално богатство за съответната държава и никой няма право да се намесва в приетия там стандарт;
* като разновидност би могло да се признае отделна популация на националната порода, която няма шанса да получи статус според сега действащите изисквания на FCI;
* разновидността би могло да се кръстосва с официално признатата порода и това няма да се смята за нечистопородно развъждане и би позволило да се избегне разпространението на наследствените болести, дължащи се на близкородственото развъждане и отрицателното въздействие на инбридинговата депресия.
Процедурата за международното признаване на породата би могла да се състои от три части: признаване на национално ниво, препоръка от FCI за международно признаване и окончателно международно признаване.
Трябва да се каже, че много породи отдавна биха се слели в една, а по-скоро никога нямаше да се разделят на две-три-четири..., ако се развъждаха в една държава.
Просто всички искат да имат своя национална порода. Докато не погледнеш документите на такива "породи-близнаци", с пълна увереност няма да можеш да определиш кой е пред теб: германски дратхаар или чешки фоусек, японски шпиц или италиански волпино.
Всъщност това не е чак толкова важно: хората не биха развъждали кучетата, ако те не им бяха необходими. Търсенето на дадена порода се определя не от успехите на изложбите, а от качествата, които тя притежава. Така например наскоро бяха признати такива популярни породи като бордер колито и териера на Джак Ръсел, при това последният "не се вмести" в една порода и се наложи отделно да се узакони парсън-ръсел териерът. Когато тези официално признати кучета запълниха изложбените рингове, стана ясно, че не са паднали от небето в това количество. Те отдавна са били развъждани от любителите, които, съдейки по всичко, малко са се безпокоили от факта, че породата няма "височайшия" статут.
В много държави съществуват клубове не само на породите, непризнати официално от големите организации, но и на мелезите, при това на определени такива. Кучетата от най-популярните породи най-често се срещат помежду си и така се появяват на белия свят породи като шнуделите - кръстоска между шнауцер и пудел, или кокапу - кръстоска на пудел с кокершпаньол. Като правило изходните породи са били подложени на селекция, затова техните кръстоски притежават повече или по-малко сходни свойства, така че след няколко поколения вътрешно развъждане мелезите формират нова порода! Защо е необходимо да се чака вишестоящите инстанции да разрешат тяхното съществуване, ако много известни днес породи са се появили точно по този начин, и то когато не са съществували FCI и другите. Нали германците успяха да узаконят кромфорлендера, който всъщност представляваше любимите кученца на една фрау, родили се в дома й от мелез на териер!
Кой знае кога и как ще се появи някоя нова порода? Пътищата на кинологията са неведоми: веднъж някой ягдтериер залюбва кучка ризеншнауцер, раждат им се кученца, които никой не е очаквал, а е трябвало. Порасналите песове проявяват такава ловна страст, че се наложило да повторят скачката - за кученцата вече има опашка от опитни ловци. Такъв род истории могат да сложат началото на нови породи. (Това е съвсем близо до истината, защото в момента в Германия, Люксембург и Франция става все по-популярна за лов на диви свине кръстоската между ягдтериер и ерделтериер.)
Вероятно отдавна сте се отегчили от класификациите, срещащи се в литературата. Едни се основават на размерите - големи, средни и малки, други на спецификата им - ловни, служебни, декоративни. Според мен породите на кучетата, както и видовете животни в зоологията, трябва да се класифицират по степента на родствените връзки. В този случай породите със сходно предназначение ще се групират от само себе си, та нали близките породи имат практически една история на развитието си и освен това те имат много общи морфологични особености. Разбира се, че ще възникнат някои затруднения, като например с американския стафордширски териер. Предците му от едната страна са териери, а от другата догове. Обаче породите със смесен произход без съмнение трябва да се отнасят към тази група или подгрупа, чиито белези преобладават. Изглежда, че наличието на думата териер в името на гореспоменатата порода е послужило за повод тези кучета да се отнесат към групата на териерите, макар че аз бих включил тази порода в групата на договете, в подгрупата на късокосместите догове - потомците на кучетата за боеве с животни. Тогава американските стафордширски териери ще излизат на ринга заедно с боксерите, булмастифите и тям подобните, а не с йоркширския териер или бедлингтона.
Съвременната класификация на FCI е създадена от големия френски кинолог Раймон Трике, известен като кръстника на дога от Бордо. През 1987 година Трике предлага своята класификация, обяснявайки подхода си така: "Досега класификацията беше с чисто практическа насоченост. Аз запазих това, но добавих и морфологията. Отчитайки отличителните белези, аз свързах отделните признаци в едно цяло, обединявайки породите според сходните им черти. FCI предварително задели за породите 10 задължителни групи, едната от които беше запазена за дакелите. Аз изградих в съзнанието си основния скелет на номенклатурата, който беше одобрен от зоотехническата комисия на Централния съюз на любителите на кучетата (SCC). След това ние обсъждахме в комитета разпределението на породите в групите с доктор Пашу, но работата на кинолозите беше същевременно и работа на политици!" Повечето кинолози са сметнали, че разработената класификация е един оптимален вариант: подгрупите, включени в нея, бяха логически свързани. Обаче Трике смята, че би било по-правилно, ако на изложбите най-добрите представители на породите се сравняват не по групите, а по подгрупите.
И така Трике, съдейки по всичко, се е стремил колкото може по-логично да формулира класификацията на признатите от FCI породи, но "груповите" рамки, наложени от федерацията, а също и чисто политическите нюанси отклоняват класификацията далеч от научния подход. И от практическа гледна точка разделянето на породите на групи и подгрупи понякога изглежда просто абсурдно.
Въпреки съществуващите в FCI научни комисии мотивите за отнасянето на определена порода към конкретната група в редица случаи остават неясни. Например 2-ра група, в която влизат всевъзможни породи, започвайки от английския мастиф и немския дог и завършвайки с джуджетата пинчер и афен-пинчер. При това една порода - дакелът, е разделен на 9 разновидности по ръст и вид козина, като така формира цяла група! Тази порода би трябвало да заема доста по-скромно място - в подгрупата на късокраките гончета.
Отделен проблем са малобройните и изчезващи породи. Много от тях са признати от FCI и официално или неофициално поддържат статута си на отделна порода за сметка на кръстосване с тези, които са много близки до тях по произход и външен вид - в противен случай тези породи са заплашени от инбридингова депресия.
Броят на породите, признати от FCI, е 351. В Канада признават 164, а в САЩ (където са регистрирани повече кучета, отколкото във всички страни, членуващи в FCI, взети заедно; aнглийският кенел клуб също не членува в FCI) - 176. Някои породи си приличат много. Интересно е да се знае, че брабансите, брюкселските и белгийските грифони се регистрират едва при раждането в зависимост от цвета на косъма. В едно кучило може да се родят кученца и от трите породи, признати от FCI като отделни! Тези братчета и сестричета по-късно могат на една изложба да получат три титли "Най-добър представител на породата" и да отидат да се състезават в 9-та група за победител на групата. Аналогично, при немските догове се отделят три типа оцветяване и най-добрият представител във всеки от тях има правото да претендира за званието шампион и победител на породата. В същото време една толкова популярна порода като кокер-шпаньола, стандартът на който предвижда три типа оцветяване (черен, едноцветен освен черния, на петна и черен с жълти петна), взима само една титла.
Някои породи, признати от FCI, нямаше да съществуват, ако не им беше официално разрешено да се кръстосват с породите, от които са произлезли. Това се отнася за дакелите: едни и същи кучета могат да бъдат отнесени както към малките (тегло на 18 месеца до 4 кг), така и към миниатюрните (тегло на 18 месеца до 3,5 кг).
Само 30 кученца годишно, а това са приблизително 10 кучила, се регистрират при една изклкючително рядка порода, каквато е италианският волпино. Незначителната популация отдавна би изчезнала в резултат на инбридинговата депресия, обаче породата "оцелява" за сметка на кръстоските с шпица, от когото всъщност по нищо не се различава. Подобна е ситуацията и с други малобройни породи, например при някои грубокосмести птичари. Взаимното използване на производители се практикува при развъждането на германския дратхаар, германския щихелхаар, френския грифон, чешкия фоусек, а също и при такива близки по родство и външен вид породи, каквито са подгалянската овчарка, словенският чувач и унгарският кувас. И съвсем не е за учудване, че породите гончета от Швейцария, които се отличават само по оцветяването, се кръстосват помежду си: бернското, люцернското, юрското и швейцарското.
При това в редица държави съществуват множество старинни породи с голямо, изравнено по тип поголовие, които не са признати от FCI. Например руското гонче и руската пегая (същото може да се каже и за българското гонче, каракачанката, овчарското куче и българския барак, като от последния според неизвестните, гореспоменати "критерии" за породите спокойно може да се отдели и признае кьосе баракът например; но, както казват самите създатели на FCI класификацията - въпросът е и политически). Въпросът е само в това дали нашите ловци се нуждаят от международно признание на породите им.
FCI не признава една порода, докато страната, от която тя произхожда, не докаже, че в популацията на тази порода има 8 линии, във всяка от които има минимум 6 женски и 2 мъжки кучета, като те нямат общи прадеди до третото поколение. По този начин, за да счита една порода за пълноправна, тя трябва да е представена от 48 женски и 16 мъжки кучета, неродствени помежду си до трето коляно. Това е достатъчно голяма популация, ако се отчита и това, че породата е представена и от кученцата и старите кучета, както и близките им роднини на тези 48 женски и 16 мъжки.
Обаче днес редица породи на FCI не съответстват на тези изисквания. Но ако породата е призната, то тя не може да бъде лишена от нейния статут.
Комисията по стандартите в FCI предлага да се признават близкородствените породи като разновидности на една. И ако по този начин FCI би съкратила броя на самостоятелните породи и те станат около 170 (почти толкова, колкото са в кенел клуба на САЩ), то би могло да се постави на дневен ред въпросът за създаването на някаква наистина световна киноложка федерация. Това би имало следните предимства:
* разновидностите и занапред биха могли да съществуват като самостоятелни породи наред с признатата;
* напълно възможно е, че признаването на разновидностите би решило някои международни и политически проблеми, тъй като FCI поддържа тезата, че всяка порода е национално богатство за съответната държава и никой няма право да се намесва в приетия там стандарт;
* като разновидност би могло да се признае отделна популация на националната порода, която няма шанса да получи статус според сега действащите изисквания на FCI;
* разновидността би могло да се кръстосва с официално признатата порода и това няма да се смята за нечистопородно развъждане и би позволило да се избегне разпространението на наследствените болести, дължащи се на близкородственото развъждане и отрицателното въздействие на инбридинговата депресия.
Процедурата за международното признаване на породата би могла да се състои от три части: признаване на национално ниво, препоръка от FCI за международно признаване и окончателно международно признаване.
Трябва да се каже, че много породи отдавна биха се слели в една, а по-скоро никога нямаше да се разделят на две-три-четири..., ако се развъждаха в една държава.
Просто всички искат да имат своя национална порода. Докато не погледнеш документите на такива "породи-близнаци", с пълна увереност няма да можеш да определиш кой е пред теб: германски дратхаар или чешки фоусек, японски шпиц или италиански волпино.
Всъщност това не е чак толкова важно: хората не биха развъждали кучетата, ако те не им бяха необходими. Търсенето на дадена порода се определя не от успехите на изложбите, а от качествата, които тя притежава. Така например наскоро бяха признати такива популярни породи като бордер колито и териера на Джак Ръсел, при това последният "не се вмести" в една порода и се наложи отделно да се узакони парсън-ръсел териерът. Когато тези официално признати кучета запълниха изложбените рингове, стана ясно, че не са паднали от небето в това количество. Те отдавна са били развъждани от любителите, които, съдейки по всичко, малко са се безпокоили от факта, че породата няма "височайшия" статут.
В много държави съществуват клубове не само на породите, непризнати официално от големите организации, но и на мелезите, при това на определени такива. Кучетата от най-популярните породи най-често се срещат помежду си и така се появяват на белия свят породи като шнуделите - кръстоска между шнауцер и пудел, или кокапу - кръстоска на пудел с кокершпаньол. Като правило изходните породи са били подложени на селекция, затова техните кръстоски притежават повече или по-малко сходни свойства, така че след няколко поколения вътрешно развъждане мелезите формират нова порода! Защо е необходимо да се чака вишестоящите инстанции да разрешат тяхното съществуване, ако много известни днес породи са се появили точно по този начин, и то когато не са съществували FCI и другите. Нали германците успяха да узаконят кромфорлендера, който всъщност представляваше любимите кученца на една фрау, родили се в дома й от мелез на териер!
Кой знае кога и как ще се появи някоя нова порода? Пътищата на кинологията са неведоми: веднъж някой ягдтериер залюбва кучка ризеншнауцер, раждат им се кученца, които никой не е очаквал, а е трябвало. Порасналите песове проявяват такава ловна страст, че се наложило да повторят скачката - за кученцата вече има опашка от опитни ловци. Такъв род истории могат да сложат началото на нови породи. (Това е съвсем близо до истината, защото в момента в Германия, Люксембург и Франция става все по-популярна за лов на диви свине кръстоската между ягдтериер и ерделтериер.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар