понеделник, 29 октомври 2007 г.

Лов на бекасини

В началото на август старите бекасини завършват линеенето си, а младите вече трудно се отличават от тях по големина и оперение. През този период в повечето местности всички птици напускат гъстата блатна растителност, където е било мътенето, отглеждането на младите птици и линеенето, и се преместват на по-открити места. Последните са твърде разнообразни: влажни ливади, блатисти места, затревени и богати на тиня брегове на реки, блата, язовири и даже ручеи. Предпочитани от тях са и тинестите островчета сред блатата, обрасли с тръстика и камъш.

Начинът на живот, а следователно и условията на лова на бекасините зависят най-вече от това, какви места са си подбрали за обитание. Работата е там, че основната тяхна храна са различните червеи, личинките на насекомите и самите насекоми и отчасти нежните и сочни коренчета на някой блатни растения. Бекасината добива храната си предимно чрез забиването на клюна си в меката или овлажнена почва или в тинята. Затова, ако блатистата местност, която тя е избрала за място за дневна почивка, е богата на храна и последната се добива лесно, тя не се отделя от него и през нощта.



Бекасината е сумрачна птица, тя е активна надвечер до пълно стъмняване, понякога и до по-късно, както и много рано сутрин, два-три часа преди разсъмване. През това време тя прелита от едно място на друго, за да си осигури достатъчно храна. Ако, обаче, мястото е слабо хранително, в него трудно се намира храна или пък наблизо има по-хранително такова, надвечер бекасините отлитат от мястото за дневна почивка към него.

Понякога в подобни богати на храна райони през нощта се струпват доста на брой бекасини, долетели от цялата околност. Особено обичат да се хранят по тинестите и кални брегове на блатата, язовирите и реките, както и сред блатната растителнаст. В подобни места те се задържат и след изгрев слънце, но щом напече, те се ориентират към избраните от тях дневни легла.

В началото на август старите птици започват да затлъстяват, но все още са твърде предпазливи и не допускат ловеца на близко растояние, а също не издържат на стойката на птичаря. Младите обратно, през това време са много кротки и предпочитат да се затаяват. Скоро след окончателното си израстване стават плашливи и чак когато по-късно затлъстеят отново стават кротки. В тихи и горещи дни бекасините, особенно през обедните часове, са много по-кротки, отколкото през ветровити и хладни дни.

След напускането на блатните гъсталаци и разпръскването им по всички подходящи за живот места, местните бекасини се задържат там до самото отлитане на юг. През есента те нерядко се концентрират из окосените ливади, прораснали с острица или из останалите неокосени ивици трева, където често са смесени с дубли и глухарчета. При това, ако растителноста е висока, те са относително кротки и в тихи дни позволяват доближаването им от ловеца или от кучето. При друго време обаче те стават много предпазливи и много трудно можем да ги доближим на изстрелно растояние, а пък за възможност за стойка от птичаря въобще не може да се говори.

В края на август, началото на септември към местните бекасини започват да се присъединяват и тези от прелетните пасажи, идващи от централна и северна Европа, както и от южните части на Русия. Прелитането на бекасините от север на юг, както и отлитането на местните, става постепенно. При това тези дългоклюни птици почти винаги летят поединично, много рядко на малки групи от по няколко птици. Впрочем, не само по време на прелета, но и през останалата част на годината бекасините не са общителни птици. Само по време на отглеждане на люпилото и когато има малко хранителни места, те се концентрират там, при това доста на брой на относително малко пространство. Но и тогава те се държат поединично и разпръснато. Ятото понякога излита заедно, но виждаме, че след отдалечаването му от опасността то се разпръсва и птиците кацат поединично.

При силно дъждовна есен, когато непопилата вода залее всички подходящи за обитание на бекасини места и остават само малко сухи пространства те се концентрират там понякога в огромни количества. Същото става и когато горещата есен пресуши всички влажни места и само тук-там можем да видим такива. Щом обстановката се измени, бекасините отново се разпръскват по съседните подходящи за обитаване места.



Бекасините са много по-енергични от дублите, те много бягат, по-лесно се вдигат на крило и пролетяват значителни растояния. Те са сумрачни, почти нощни птици и се хранят и движат предимно в тъмната част на денонощието. През деня, като изключим брачния период, те лежат на място, притаили се някъде между малките хълмчета, из тревата или в някаква ямка в блатото и почти никога доброволно не напускат убежището си. Съвсем друго е положението надвечер: със залеза цялото блато се оживява, отвсякъде се чуват резки прикряквания и се мяркат характерните силуети във въздуха. Понякога при мъгливо и облачно време това може да се наблюдава и през деня.

Бекасините са много маневрени летци. Вдигнатата бекасина с рязко прикрякване излита стремително и започва да се мята ту на едната, ту на другата страна, показвайки белия си корем. Само след отдалечаването от опасността на порядъчно разстояние тя изправя полета си, без да намалява скороста на летене. Много рядко каца недалеч от мястото на вдигане. В повечето случаи мятайки се сякаш със скокове във въздуха, бекасините се вдигат доста високо, после летят известно време право, описват няколко кръга на голяма височина, и чак тогава, свивайки крила, като камък кацат от голяма височина някъде в тревата. Винаги подават глас при излитането си. Само много младите птици, още не успели да израстнат, излитат понякога мълчаливо и не толкова стремително, особено когато са се били спотаили във висока трева. Понякога това правят и възрастни, но силно затлъстели птици, които даже и не кръшкат при полета си.

Стрелбата по бекасините е твърде трудна, особено когато попаднем на незатлъстели птици през пролетта, когато се връщат от юг и са много слаби. Основна причина за трудността при стрелбата е стремителността и променливостта на полета им. Най-трудна си остава стрелбата по излитащите отдалеч бекасини. Силният вятър още повече затруднява стрелбата, тогава полетът им става още по-променлив. Най-доброто разстояние на стрелба е 30-35 м, защото стреляме с много дребни сачми, обикновенно №10-12. Добре е да привикнем да стреляме с едно движение на прикладване в първата част на полета при излитането. Тогава задължително патроните ни трябва да бъдат разсейващи т.нар. "дисперсанте". По време на излитането първите няколко метра бекасината лети право, след което започва да кръшка. През тази втора част на полета и е почти невъзможно да бъде уцелена от ловци със средна стрелкова подготовка. След 30 м. тя изправя полета си и тогава трябва да я стреляме с по-едри сачми и с патрони е концентриран бой (с концентратор и сачми №9 или №10).

У нас на бекасини с птичар се ловуваше, когато откриването па лова ставаше на 1 август. Тогава все още не са отлетели старите птици и те, заедно с новото поколение, издържат на стойката на птичаря.

Днес ловът се открива след средата на август и при сухите лета, които напоследък ни сполетяват, бекасините са вече отлетели. След това време всички бекасини вече не издържат на стойката на птичаря и воденето с нас на подобно куче, особено когато не е достатъчно дисциплинирано и бяга напред на голямо растояние, е направо нежелателно. То само би ни пречило, разплашвайки всичко живо пред нас на извън изстрелно растояние.

Балистично сравненение на патрони

Балистични характеристики и сравнения на най-предпочитаните за лов на едър дивеч патрони, както за България, така и за лов в Африка. С тези куршуми и в тези калибри може да се отстреля трофей от дива свиня и благороден елен в България до зебра и бивол в Африка.

VULCAN - утвърдил се типичен ловен куршум. Върхът е с малка вдлъбнатина с оловен, скрит завършек, осигуряващ бързо отваряне при удар в целта. Има силно изявена гъбообразна форма след удара. Прониква в дълбочина.

ORYX - типичен ловен куршум тип Soft Point със слабо изпъкнал, заоблен оловен връх. Образува гъбообразна форма и прониква в дълбочина. Удачен за лов на дребен и едър копитен дивеч.

Plastic Point - ловен куршум със стандартна балистика. Върхът завършва с топче от синтетична материя в жълто и червено. След удара веднага отдава енергията си и образува гъбообразна форма. Използва се за лов само на едър дивеч.

NOSLER ACCUBOND - нов куршум от 2007 г. Изработва се само за калибър 7x64, .30-06 Sprg и .300WM. Има изразена балистична предна част, която завършва с немного остър пластичен, червен връх. Задната половина на мантията е 2х по-дебела от предната. Куршумът е пригоден за лов на едър дивеч на дистанция над 200 м. по дебелокож и опасен дивеч.

TAG - безоловен куршум от 2007 г. с една нова алтернатива за прецизен, далекобоен куршум подходящ за лов на сърни и диви кози до 260 м. и на едри глигани до 160 м. Има отлична балистика.

TOG - куршум с оптимално предназначение за лов на едър и дебелокож дивеч с тегло над 400 кг на дистанция над 300 м. Притежава завидна балистика и запазва енергия на пределна дистанция, като прониква в дълбочина. Има режещ ръб, който осигурява входна и изходна рана за бързо изтичане на кръвта.

TUG - куршум с универсално предназначение за лов на едър, опасен и дебелокож дивеч с тегло над 800 кг. Прониква в дълбочина и придобива гъбообразна форма. Има режещ ръб, който осигурява входна и изходна рана за бързо изтичане на кръвта.

SP (INTERLOCK) - типичен ловен куршум с отсечено право дъно. Добра балистика, благодарение на островърхата, удължена форма. Отличен за лов на едър копитен дивеч. Образува гъбообразна форма в дълбочина.

SST (INTERLOCK) - типичен ловен куршум с балистично изявена задна част (Boat Tail) и силно заострен, удължен връх, който завършва с остър пластичен червен връх. Перфектен за стрелба над 250 м. Има силно изявена и контролирана експанзия (деформация с гъбообразна форма) и поразява в дълбочина.

петък, 26 октомври 2007 г.

Blaser - иновации и дизайн по германския начин

Германската оръжейна фирма Blaser вече може да бъде "хвърлена" в ръцете на историците! Защото от една страна, през тази година тя чества своя 50-годишен юбилей и е продала колосален брой пушки. От друга страна обаче Вlaser е истинското, уникалното в света изключение от правилото, че добрите оръжия се правят само в компании с вековни традиции и с дълъг път на усъвършенстване и развитие.



В този случай компанията започва от сръчните ръце и таланта на един-единствен човек - оръжейният майстор Хорст Блазер от малкото градче Исни В Алгойските Алпи в Германия. Подобно на прочутите си колеги от "Ферлах" в съседна Австрия, той изработва ръчно превъзходни оръжия уникати. Много от частите в тях направо заимства от многобройните оръжейни работилници на майсторите от "Ферлах".

Първия комерсиален успех Хорст Блазер постига с модела "Дипломат" от 1957 година. Това е надцевка с масивен моноблок и здраво блоково заключване със солидна стоманена планка. Оръжието има и голям релефен бутон на шийката на приклада за ръчно взвеждане на ударния механизъм и освобождаването му, което дава изключително ниво на сигурността. Тези няколко решения са характерни и винаги ще присъстват и в следващите десетки модели на оръжията Вlaser, като им дават типичната максимална сигурност и надеждност.

Надцевката "Дипломат" тръгва да се продава през най-големия каталожен търговец на оръжие в Европа, Frankonia, и постига значителен и насърчаващ за конструктора си успех. Днес марката Вlaser вече е не само международно доказана и известна, но е и синоним на новаторство и на невероятно прецизни и красиви ловни оръжия. За да е ясно за какво иде реч, трябва да се знае, че само от карабината К93 досега са продадени 100 000 броя в целия свят! Точно 10 години преди тя да се появи, майсторът Хорст Блазер изобретява своя известен праволинеен затвор с къс ход и го вгражда в карабината Вlaser SR830. Тя излиза на пазара през 1983 година, когато повечето ловни нарезни оръжия просто са реплики и "деривати" на доказали се военни пушки.

Конструкторът от Исни обаче мисли, че "вече е дошло времето" ловните оръжия да се конструират по свой собствен път. Така се ражда неговият проволинейно движещ се затвор с къс ход. Той е уникален с това, че ръкохватката му не трябва да се извива нагоре-надолу при заключване и отключване. Това осигурява две много нужни за лова предимства: първо, мигновено презареждане с едно-единствено движение само назад и напред. Втората му особеност е, че така ловецът не губи нито за миг целта от погледа си. А в лова с болтови карабини това си е огромна крачка напред!



Хорст Блазер обаче не е просто добър оръжейник и конструктор, той има дарбата да предвижда новите тенденции и да взима правилните решения. Например още през 1960 г. той вече "знае", че бъдещето на ловните оръжия е в по големите серии и в машинната обработка на повечето детайли. За целта през 1970 г. в Исни "Блазер" строи фабрика и наема 40 души работници. Тогава е въведена и концепцията за сменяемите цеви с различни калибри, която и днес е една от "визитните картички" на марката. Това е и ранният момент, когато в предприятието твърдо залагат на компютърно управляемите CNT машини, с каквито днес работят всички сериозни играчи на оръжейния пазар... В резултат на тази индустриална прозорливост през 1971 г. се появява и карабината К71. Тя има чупеща се конструкция с добро заключване и ръчно взвеждане чрез бутон на шийката на приклада. Концепцията на това оръжие идва от традиционната пушка "киплауфер" - еднозарядна, но прецизна пушка за едър дивеч, която е лека за носене при издебването на животните, но има необходимата точност и мощ да ги поразява само с един-единствен изстрел!

Този съзнателен реверанс към алпийската традиция на лова в Австрия, Бавария и Швейцария осигурява голям успех на модела. Модернизацията на К71 се налага през 1977 година, когато предишното заключване на цевта се заменя с много по-надеждното плътно и прецизно затваряне с масивен стоманен блок. Това решение превръща еднозарядната чупеща се карабина на Вlaser К77 в най-успешното оръжие от този вид в света.

Оръжието е леко, прецизно и сигурно. Балистиката му е толкова добра, че съперничи дори на снайперски пушки в дистанциите до 200 метра, когато е с оптика. През 1995 година обаче излиза и последната версия - Вlaser К95. В нея, заради развитието на технологиите, е пипната и модернизирана цевта, като е внедрен и нов подобрен монтаж за оптическия прицел, но доказаното блоково заключване не се променя, както и ръчното взвеждане от шийката на приклада. В резултат се появява последната версия на едно изпитано през цели 25 ловни сезона оръжие - леко за носене по пресечения терен, когато се издебва дивото животно и когато за сигурния финал на лова е от значение всеки грам стомана, който ловецът държи в ръцете си, докато се движи с километри по склонове, скали и шубраци. Концепцията на ловуването с един точен изстрел наистина е "изкристализирала" в тази карабина на честната игра. Защото едно е да тръгнеш на лов с многозарядна полуавтоматична карабина, а съвсем друго е да знаеш през цялото време, че нещата ще се рашат само чрез един-единствен изстрел! Това е лов на честта, на висшия морал пред законите на природата. Защото така е и при хищниците - всичко се залага в една атака и ако няма успех, издебването трябва да почне отначало... Това 25-годишно усъвършенстване няма много аналози сред индустриалните продукти в света. Може би само легендарният "Джъмбо джет" или "Боинг 747" има подобно дълголетно усъвършенстване на базовата концепция... В резултат днес имаме една изключителна еднозарядна карабина. К95 е идеалното решение за най-наситения с емоции лов чрез издебване. Освен че е лека, в разглобен вид тя може дори да се носи дори в... раницата на ловеца. После, подобно на класическата ловна двуцевка, може да се сглоби за секунди и да е готова за стрелба.

Карабината К95 се произвежда в три основни версии - стандарт или базов модел, "баронеса" и "аташе". В базовия си вид карабината има дължина на цевта 60 см и тежи 2,4 кг. Прави се в най-популярните калибри от .22 Horner, .222 Rem., .308 Win, 30-06, .30 R Blaser до 9,Зх74R. Има и версия с цев 65 см и с тегло 2,7 кг в следните калибри: .270 Weath. Mag., 7 Rem. Mag., .300 Win. Маg., .300 Weath. Маg. и 8x68S. Третият вариант е само с октагонална цев 68 см и тегло 2,9 кг, единствено в 10,Зх60R.

Версиите "баронеса" и "аташе" са в същите основни калибри и отново се предлагат с цеВ 60 см, но с 2,5 кг тегло; цев 65 см, но с 2,6 кг тегло и с цеВ 68 см, отново с 2,9 кг тегло.

Карабината К95 доказва алпийския си произход и с версията Stutzen, която си е класическа "козарска" пушка с облечена в орех цев. Оръжието е късо - само 94 см обща дължина или 10 см по-малко от най-късия базов модел. Цевта е само 50 см, но точността й е респектираща. Теглото на щуцена е 2,6 кг, а калибрите са: .222 Rem., 5,6х50R Маg., 5,6х50R, .243 Win. 6,5х57R, 7х57R, .308 Win. и 8x57 IRS. След като вече знаем основните параметри на оръжието, нека да се приготвим и за "десерта"! В Вlaser просто не жалят материала, за да стане всяка една К95 вълнуваща и невероятно красива пушка. Дори в базовата версия всичко по оръжието е изпипано с финес и внимание. Орехов приклад и полуложа, тъмна здрава оксидация на цевта и бяла стоманена глава с красиви гравюри.

Тук трябва да се отвори една задължителна скоба и да се подчертае, че в Вlaser гравюрите винаги са врязани в метала, защото германските майстори не искат и да знаят, че рисунки се праВят и чрез фотохимично отнемане! А това вече е истинска класа!

При версията "баронеса" орехът е изключителен - подбран и фино изтъкнат фладер. Цевите са октагонални, а мушката е със светлопроводима. Гравюрите тук вече са тържество на естетиката, наистина уникати с пищни, но изящни ловни сцени с много видове дивеч. Това е пушка за подарък на скъп приятел - фина, запомняща се от пръв поглед, сияйна. Неин подвариант е линията "контеса" - с по-строга естетика, предимно с арабески, а не толкова пищни ловни сцени. Версията "аташе" пък предлага карабината в малко странен, но рафиниран и запомнящ се дизайн. В нея липсва въобще бляскавата стомана - тук всичко е в елегантна черна оксидация с малко златни акценти, а страните на цевната кутия са покрити с "ламперия" от разкошен подбран орех!

Първи лов на младия птичар на гълъбови птици и бекасини

Ако притежавате млад птичар и досега сте положили много грижи за отглеждането и обучението му - за да продължи той да усъвършенства уменията си и да добие увереност в себе от огромно значение е собственото ви поведение. Първата година за младото куче е от особено значение и именно затова вашата правилна и постоянна намеса е толкова необходима - когато е нужно ще накажем или поощрим кучето, ще го подкрепим или насочим в действията му, като крайната цел е затвърждаване и коректно изпълнение на всичко заучавано в тренировките, повишаване ефективността на лова и запазване здравето на кучето.

Какво е мястото на лова на гълъбови птици в първия ловен сезон на младия птичар? За съжаление, то не е в челна позиция. Тези птици, като цяло, излъчват много слаба миризма за разлика от птиците, прекарващи по-голямата част от живота си на земята (пъдпъдък, яребица, фазан, горски бекас). Именно слабата миризма е и причината в обучението на кучето да открива и маркира дивеча (стойката) да не се ползват гургулица, гугутка, гривяк. Така е, защото то ще усеща дивеча от много близко разстояние и вероятността вместо да спре да връхлети върху него е голяма. Освен това в реалния лов е почти невъзможно птичарят да направи стойка на една от тези птици, защото те изключително рядко са на земята и притежават отлично развито зрение, забелязват отдалече опасността и веднага излитат, вместо да разчитат на камуфлажното си оперение (т. нар. мимикрия).

За да разберем защо е удачно поне първия ловен сезон с младото куче да се въздържаме от подобен лов, трябва да имаме предвид биологията на тези птици, начина им на ловуване и възрастта на кучето. Основният метод за ловуването на този вид дивеч е чрез причакването му на местата за хранене и на тези за водопой. Ловецът избира подходящо място с естествено укритие или сам прави такова, причаква прелитащите над него птици и в подходящия момент натиска спусъка. Като правило младите кучета са доста темпераментни и нетърпеливи, освен това не бива да забравяме, че през първия им ловен сезон още не притежават необходимата рутина. В обучението и лова на пъдпъдък младият птичар свързва изстрела с последващ апорт на дивеча. Като имаме предвид тези важни подробности, нека сега си представим един реален лов на гургулица и направим съответните изводи.



Отиваме на предварително избраното от нас място, например слънчогледова нива. Избираме позиция и започваме да чакаме първите птици. Кучето е непосредствено до нас, седнало или легнало, за да не ни пречи. Ето че вече се приближава гургулица, но за разлика от нас кучето не я вижда! Както си седи то, ние стреляме и птицата пада в слънчогледа. Кучето свързва изстрела с апорт, да, но то не е проследило и вдигнало птицата и не може да се ориентира за посоката, в която да тръгне и апортира. Апорт, но къде?! След като му подадете съответната команда, вашият помощник тръгва, но започва да се лута напред-назад, той е нервен и дезориентиран, бързо трябва да открие и донесе дивеча. Поради естеството на терена (липсата на видимост) и отсъствието на миризма на дивеча, единственият начин кучето да открие гургулицата е да се натъкне на нея случайно или да я види. Освен това, докато се лута нервно в слънчогледа, ние стреляме по друга птица, а то още не е открило първата. В повечето случаи младото куче изоставя търсенето и идва при нас, за да провери изстрела. Изводите, които можем да направим тук, са:

1. Кучето става нервно и припряно - то бърза и това се превръща в негов стил на работа и при "земните" птици.

2. Свиква да работи с поглед - в стремежа си възможно най-бързо да открие и апортира гургулицата и поради липсата на миризма, по която да я намери, то започва да се осланя на очите си, вместо на обонянието. ВиЖдали сме кучета, които след като усетят миризма на прикрил се дивеч, вместо да го маркират чрез стойка, започват да подскачат или се стремят да го видят... Така се разваля най-труднопостижимото и най-ценно качество на птичаря - спокойната и твърда стойка пред дивеча.

3. Усвоява лош апорт - това е резултат от буйния темперамент и липсата на натрупан опит в лова. Най-често се получава следното: когато, да речем, кучето е открило и вече апортира дивеча, ние стреляме отново. Веднага то пуска намерената птица и тръгва да търси другата, без да е довършило докрай апортирането.

4. Чувства неудовлетвореност от работата си - това е може би най-негативното усещане за младото куче. Основата за отлично и резултатно обучение и ловуване с птичар е здравата връзка ловец-куче. Тя е изградена на базата на взаимна привързаност и доверие. Кучето изпълнява всяка команда с цел да удовлетвори желанието на своя лидер. Когато това стане, то се чувства спокойно и се стреми да го прави постоянно, за да може да получи одобрение. Това одобрение е от голямо значение за кучето. Чрез него то разбира, че действията му са правилни и се толерират и заради тях то е оценено. Накратко казано, младото куче е удовлетворено и винаги "търси" това усещане... Но в нашия случай става точно обратното: въпреки усилията си да "зарадва" лидера, то не успява да открие и апортира убития дивеч. Ако това се повтори няколко пъти, кучето започва да се "съмнява" в правилността на действията на своя водач. Виждайки подобни пропуски в поведението на водача, то постепенно губи доверието си в него...

Независимо от казаното дотук, не е задължително тези, които притежават младо куче и обичат лова на гълъбовите птици, да се откажат от него. Все пак може да заведете ловния си помощник на такъв лов - но обезателно изберете това място, от което кучето може да вижда падащите след сполучливия ви изстрел птици. Помнете: стреляйте едва тогава, когато то ви е донесло дивеча, не докато го търси! За тези от вас, които не биха рискували, една отлична алтернатива е лов на бекасини!

Това е изключително динамичен и труден, но много емоционален лов. За да имаме повече шансове за успешен лов на този дивеч, е необходимо да се отбележат накратко някои съществени моменти. Обикновената бекасина (нарича се още "кръшкач") обитава влажни ливади, канали с тинесто дъно, малки язовири и езера, плитки временни водоеми, в които има водолюбиви растения - тръстика, папур и др. Храни се привечер и рано сутрин чрез вертикално сондиране на почвата. Знаейки тези малки, но важни подробности можем да изградим стратегия за по-резултатен лов с нашия млад ловен помощник, която може да бъде разработена в два варианта.

Първи вариант.

Отиваме край водоема, например малък язовир, в ранния следобед. Тъй като вече знаем "разписанието" на бекасините, ще ги търсим в тръстиката по края на язовира. Пускаме кучето и запазваме абсолютна тишина, ако е нужно, можем да го насочваме с жестове. Важно е да сме предпазливи, за да успеем да се приближим възможно най-близо до спотайващите се бекасини. Когато отстреляме първата, е удачно да я хвърлим един-два пъти, за да я апортира кучето. Така то ще се запознае и запомни миризмата й и след като я усети, отново ще я маркира. Това е крайната ни цел - твърда стойка на кучето пред спотайващата се в тръстиката бекасина. Важно е да знаете, че тези птици се "държат" много спокойно и доста време позволяват на кучето да стои пред тях, така че не бързайте. Шом то застане неподвижно, внимателно го доближете, като не забравяте: не го карайте то да вдигне диВеча!

Втори вариант.

Отиваме на избраното място привечер. Тогава бекасините се хранят и са малко по-непредпазливи, което е в наша полза. В този случай от помощ ще ни бъде малък бинокъл, с помощта на който можем да огледаме брега и да видим точно къде се намират хранещите се птици. След това, използвайки терена за прикритие, се доближаваме до изстрелно разстояние. Важно е да кажа, че в този случай ще ловуваме чрез издебВане и отличното изпълнение на командите за послушание на вашето куче тук ще е от голяма полза. При започване на издебването подайте команда "В крак!" (ако не сте сигурни в послушанието на кучето, го вържете с повода). Щом стигнете до изстрелно разстояние, тихо командвате "Седни!" или "На място!", прицелвате се и стреляте. Ако изстрелът е сполучлив, следВа команда "Апорт!". Естествено, ако във водоема има повече бекасини, вследствие на изстрела те ще се вдигнат, но обикновено след като покръжат кратко време, отново кацат в него. Затова е добре възможно най-бързо кучето да открие бекасината (ако е нужно, го насочвайте) и след това да се прикриете добре. Често се случва кръжащите птици да прелетят близо до вас, позволявайки ефективен изстрел. Предпоставка за това са бързият апорт и доброто прикритие.

четвъртък, 18 октомври 2007 г.

Лов на вълци с капани

От всички наши хищници вълкът е най-кръвожаден, най-хитър, най-предпазлив и съобразителен. Като прибавим и неговата висока групова организираност, става ясно каква голяма опасност представлява за ловното стопанство и животновъдството. От това произлиза и необходимостта числеността на вълка да се регулира.

От всички породи домашни кучета, вероятно произлезли от вълка, най-близка му е източно-европейската овчарка. Но и от нея той се отличава с могъщата си, приповдигната предница, с тежката си и голяма глава, с широко поставените си къси, слабо подвижни уши, със силния си и дебел врат, ниско слизащия гръден кош, наклонения гръб и винаги висящата надолу слабо подвижна опашка.

Стомахът на вълка е с голяма вместимост, а лакомията му може да предизвика даже недоумение.

Глутница от 5-6 вълка за една нощ спокойно може да изяде цяла кошута със средни размери, оставяйки на мястото на пиршеството само оглозгания скелет и парчета кожа. Разбира се, това дава възможност на този хищник същевременно да може да понася дълги гладувания, съхранявайки способността си да бяга бързо и продължително.

Ловният участък на вълците е обширен и може да заема повече от 400 кв. километра. Най-често глутницата се движи ходом, точно един зад друг, като всички вълци стъпват в една и съща диря. Сетивата им - слух, обоняние и зрение - са отлично развити. Вълците са моногамни животни. Вълчата глутница представлява едно семейство, вклкючващо родителите, миналогодишните отрасли вълци (т. нар. годинаци) и тазгодишното потомство.

формирането на глутницата става през есенно-зимния период, когато младите вълчета са толкова отрасли, че са способни да водят скитнически живот. По време на сватбуването глутницата се разпада (през февруари), при което двойката родители се отделя от младите вълци и живее така до есента, до окончателното отглеждане на новото поколение.

Ловът на вълци с капани е много труден, като се има предвид тяхната предпазливост и съобразителност. Ако условно се приеме, че предпазливостта на домашната мишка по отношението на капаните клони към единица по петобалната скала, тази на пора и бялката е 1.5, на лисицата - 4.5, а на вълка е кръгло и безусловно 5. Това ни навежда на мисълта, че поставянето на капаните трябва да става много внимателно - те трябва да се маскират възможно най-добре, като предварително напълно се обезмиришат. Това става най-добре чрез изваряването им във вода, в която са поставени ароматни растения, съобразени с флората на местността, където ще залагаме капана. Не е желателно да го обезмирисваме с пелин или други полски билки, ако ще го поставяме в борова гора.

Така обработените капани се съхраняват в чиста платнена торба и се пипат с голи ръце само ако внимателно са натрити с ароматни треви или със сух конски тор.

За лов на вълци се използват мощни капани, оборудвани задължително с две пружини, защото от еднопружинен капан вълкът често измъква лапата си. Капаните не трябва да бъдат с голям диаметър на дъгите, защото така ще улавят крака на вълка в меката част, където има повече сухожилия и задържането му е по-сигурно. Ако капанът има широки дъги и здрави пружини, при мощното си затваряне те ще счупят тръбната кост на крака на вълка, кракът се обезчувствява и почти винаги хванатият хищник го отгризва и избягва. Към капана се прикрепва здрава верига, на която се окачва котва (обикновено разклонено чепато дърво, достатъчно тежко), която пречи на придвижването на вълка и същевременно оставя следа по снега или почвата от влаченето й. Неподвижно завързаният капан при-нудава вълка да се тегли и мята дълго време, след което или се изхлузва, или пречупва крака си и го прегризва. Веригата на капана също трябва добре да се обезмирисва и маскира.

При липса на сняг ловът с капани е много труден, защото трудно се откриват подходящите места за тяхното поставяне.

За да ловуваме успешно с капани на вълци, необходимо е да узнаем къде са техните постоянни пътеки (преходи), леговища или пикалища. При наличието на сняг нещата се опростяват, защото по-лесно откриваме дирите на вълците, особено пикалищата им - по жълтото оцветяване на снега. Поставянето на капан на вървище се прави винаги под следа, като след маскирането на капана отгоре по някакъв начин се възобновява веригата на следата (най-често това става с изработено от дърво подобие на вълча лапа).

Отлично място за капан са и вълчите пикалища.



Обикновено пикалищата са около открояващи се и ясно видими предмети: стълбчета, единични дървета и храсти, хълмчета, снопчета висока растителност, големи камъни сред полето, даже и край големи животински черепи. Няма вълк, който да устои и да не мине покрай подобно място. Ако не можем да открием естествено пикалище, можем да направим изкуствено такова. За целта събираме опикан сняг, разтопяваме го в стъклен съд и го консервираме с готварска сол.

Още по-добре е, ако сме убили вълчица (прекрасно, ако е разгонена), на която вземаме съдържанието на пикочния мехур, а в него поставяме изрязаните полови органи и прианалните жлези, разположени около ануса под формата на синкава мастна тъкан.

Всичко това размесваме с чист глицерин в съотношение 1:1, прибавяме готварска сол за консервация и затваряме съда, за да узрее съдържанието му десетина дни. Това е най-добрата мирисова примамка за вълци, особено през февруари, когато е сватбуването им. Интересното е, че тази примамка действа и извън сватбения период.

Ако нямаме на разположение убита вълчица, спокойно можем да направим същата примамка от убита скитаща разгонена кучка - ефектът на примамването ще бъде почти същият. Капаните се поставят по два около пикалището, от двете му страни.

Ефикасно е също така поставянето на капани около мърша, но само при условие, че е посещавана от вълци. Капаните не се поставят в непосредствена близост около мършата, а на подходите на вълците към стръвта - на разстояние поне 100-200 метра. Мършата трябва да е отдалечена от населено място, защото иначе на нея ще се ловят скитащите кучета.

Не описвам начина на маскирането на капаните, защото който иска да лови вълци, непременно трябва да е ловил поне белки и лисици. Не виждам доводи за това ловец, който не е усвоил „занаята" на по-слабо предпазливи хищници, да се учи на капанджийски лов точно върху вълци. Само ще си загуби времето.

Капаните задължително се проверяват всяка сутрин, веднага след разсъмване. Ако не можем да осигурим това, по-добре да не започваме. През светлата част на денонощието вълкът е плашлив, от страха силите му се утрояват и често се измъква от капана или прегризва лапата си.

Скубане и почистване на пернатия дивеч

Заглавието със сигурност звучи леко прозаично, но непременно трябва да обърнем внимание на ловците - не приемайте тази работа за маловажна. Защото от правилното оскубване на ударените птици зависи не само външния вид на приготвеното от тях блюдо, но в голяма степен - и вкусовите му качества. Разкъсаната кожа, примерно, не позволява месото да се задуши при печене и то става сухо и постно, вместо да бъде сочно и запазило дивечовия си аромат. Голяма грешка е одирането на кожата заедно с перата, особено на патиците и пъдпъдъците. Защото заедно с кожата се отстранява и слоя подкожна тлъстина, при което остава само мускулатура и кости. Тогава месото губи специфичния си дивечов аромат при топлинната обработка и по нищо не може да се различи вкуса на патицата от този на гривяка, да кажем.

Пъдпъдъците се скубят на сухо. Това става доста трудно и пипкаво. Въобще това е най-трудната птица за скубане, като се вземат предвид също така малките й размери и големия брой на трофеите. Не познавам ловец или ловджийска съпруга, които да скубят с удоволствие пъдпъдъци.

Впрочем, тук му е мястото да вметна, че много рядко са домакините, които се захващат със скубене на дивеч. Според мене, те даже са редки изключения. Особено пък, когато ловецът има ден и донесе двадесетина парчета пъдпъдъци. Мудността на този процес може да изнерви и най-кротката и спокойна съпруга, доказала търпимостта си към многобройните мъжки прищевки. И тогава ловците, тези иначе мъжествени индивиди, безропотно се залавят за работа и най-внимателно оскубват заоблените, тлъсти есенни пъдпъдъци, изпитвайки сякаш мазохистично удоволствие при този пипкав процес.

Но нека се върнем на същината на въпроса. Колкото по-тлъст е един пъдпъдък, толкова по-трудно се скубе. Особено дългите пера отстрани на гърдите и на хълбоците! Дори едно по едно да ги дърпаш, те се отскубват винаги заедно с топче мазнина накрая, при което перото наподобява кибритена клечка. Изнервянето и припряността не помагат никак. По същество те водят до раздърпана и разпарцаливена птица, особено ако е стреляна отблизо и сачмите са я поразкъсали. За по-лесното скубане спомага и правилното съхраняване по време на лова и след него. За това пъдпъдъците задължително трябва да се носят на висулки и да се ветреят, иначе от горещината фината им мазнина се затопява, силно омаслява перата и скубането се затруднява още повече.

След приключването на лова връзката с пъдпъдъците се окачва да виси свободно в багажника или купето на колата. Особено важно е да не ги поставяме в полиетиленови пликове и след това - в раницата или в еднодневката. Така птиците не само се омасляват, но се и запарват. Това силно влошава качеството им на гастрономичен деликатес. Особено, ако са с вътрешностите - тогава месото около бутчетата добива мирис на курешки.

Най-лесният начин за скубане на пъдпъдъка е следния: хващате в дланта на лявата си ръка малката мъртва птица и с палеца и показалеца стискате кожата под перата, които ще отскубвате. След това с палеца и показалеца на дясната ръка изтегляте тези пера, при което кожата никога не се разкъсва. Ако се специализирате в тази работа, за 3-5 минути ще оскубвате септемврийски тлъст пъдпъдък без никъде да разкъсате кожата му. Опитайте и вие и ще се убедите в рационалността на подобна проста, но ефективна операция.

Преди да се започне скубането, крилата на пъдпъдъците се отчупват до раменната става, а главите се откъсват чак след приключване на скубането. В отчупените крила няма месо, а скубането им само допълнително ще ни затрудни и забави. Впрочем, това важи и за всички останали видове пернат дивеч, включително и за едрите патици, гъските и фазаните. Просто не си струва да се губи време за нещо, което не донася никаква полза.

Пъдпъдъците може и да се попарват, но това трябва да става много внимателно и не по-дълго от 2-3 секунди. Птицата се хваща за краката и се потапя във вряща вода, след което се вади и започва скубането. То тогава наистина е лесно, но се случва да прекалим, ако птицата е много млада - тогава кожата лесно се къса. Освен това преди пърленето птиците трябва добре да се подсушат, защото след това по тях остават неопърлени косъмчета и перца.

След оскубването на цялото количество дивеч се пристъпва към пърленето му. То се прави с денатуриран спирт, който се налива в капаче на бурканче от детски храни. Така спиртът гори с по-тесен пламък, разходва се много икономично, телата на птиците стават много чисти от сажди и са с естествен цвят на кожата. Пърленето трябва да изгаря бързо власинките. Птицата не бива много да се задържа в пламъка, за да не се затопи подкожната мазнина. Последното не е опасно, но впоследствие просто затруднява измиването на опърлената птица.

След като опърлим всички оскубани птици, пристъпваме към изкормването им. Това става чрез разрязване на коремната кухина и избутването с пръст на червата навън. С ножа отрязваме и кожата около ануса, след което вадим дробчето, воденичката и сърцето. Воденичката се разрязва само до вътрешната твърда ципа, след което мускулът се обелва от нея и тя се изхвърля. Пъдпъдъкът има жлъчка и трябва внимателно да я изчистим от дробчето, защото само една жлъчка е достатъчна да вгорчи цяла тенджера супа от дреболии. Отделените дреболии се поставят в отделен съд с вода, където се изкисват до приключването на изкормването на всички птици. Последно се разрязва гушата около гърлото и оттам се изважда гръкляна, хранопровода с гушата почти винаги се изтегля заедно с червата. Изкормените птици се измиват обилно със студена вода отвътре и отвън, за да не се затопи мазнината - тя е с ниска температура на топене. След това птиците се подреждат в наклонена тавичка или в гевгир, за да се оцедят. Дреболиите се измиват старателно една по една и също се оцеждат от излишната вода. Полученият полуфабрикат от дивечови дреболии, ако не се ползва веднага, се поставя в полиетиленови пликове и се замразява в камерата или във фризер. Същото се прави и с почистените пъдпъдъци. Така може да се съхраняват до 3-4 месеца без промяна на вкуса.



СКУБАНЕ НА ГЪЛЪБОВИ ПТИЦИ

Ако приемем, че скубането на пъдпъдъка по трудност се оценява с 10 точки, то скубането на гургулицата спокойно може да мине и с единица. Скубането на тлъстите септемврийски гургулици е удоволствие. Може би защото са чудесно заоблени и тлъсти и просто доставя удоволствие да ги обработва човек. При гургулицата се хваща колкото се може повече перушина, защото лесно се отделя от тялото.

След оскубването на всички птици, те се пърлят със спирт. Изкормването им е като на пъдпъдъците, само че всички гълъбови птици нямат жлъчка. Гушата на гургулиците почти винаги е пълна със слънчогледови семена и се отстранява заедно с кожата, при което се внимава да се запази отложената тлъстина, която е деликатес. Задушените в собствена мазнина гургулици са много вкусни. Всичко останало е досущ както при пъдпъдъците.

СКУБАНЕ НА ЯРЕБИЦИ И ФАЗАНИ

Тези птици също могат да се скубят на сухо. Само че това е доста трудно, затова се препоръчва попарването им във вряла вода за 20-30 секунди. Краткото попарване запазва здравината на кожата, а същевремено прави скубането много лесно.

След пълното оскубване птиците се провесват до изсъхването на кожата и чак тогава се пърлят. Яребиците и фазаните са от семейството на кокошевите птици и имат жлъчка, която трябва да се изчисти внимателно. Съхраняването им във фризер е като на гълъбовите птици. Средните, най-дълги опашни пера на мъжките фазани се скубят на сухо и се запазват като ловни трофеи.

СКУБАНЕ НА ВОДОПЛАВАЩ ДИВЕЧ

Това са всички видове патици и гъски, разрешени за отстрел. Тяхното скубане на сухо е много трудно и затова те се попарват във вряла вода с добавена в нея една лъжичка сода бикарбонат на литър вода. Държат се потопени около две минути и се разклащат, за да проникне врялата вода през гъстата и мазна перушина. След пълното оскубване се подсушават на проветриво място и чак тогава се пристъпва към пърленето им. Морските и дунавски рибари запазват дългите странични гръдни пера на мъжките ешилбаши и кълкуйруци, от които правят отлични чепарита за сафрид, лефер, паламуд и карагьоз. Завитите опашни пера на ешилбашите, наречени къдърци, пък са много красиви и са своеобразен трофей.

Водните кокошки не се скубят, а се одират, при което се отстранява и подкожната им мазнина. От тях се използват само гръдните мускули и целите бутчета, останалото се изхвърля, защото притежава силен мирис на тиня.

СКУБАНЕ НА БЕКАСИНИ И БЕКАСИ

Въпреки че се скубят трудно на сухо, бекасините и горските бекаси не се попарват. Ако се постъпва като при пъдпъдъците (да се стиска кожата с пръсти и тогава да се отскубват перата) работата се облекчава, а кожата на птиците се предпазва от прокъсване. Пърлят се много кратко, защото мазнината им лесно се затапя. Някои гастрономи отделят червата заедно със съдържанието им, смесват ги с другите дреболии и след запържването им с масло ги смилат на пюре. От тази смес се прави (но само според тях!) чуден пастет, който се използва за гарнитура към пържените в масло птици. Това навярно е така, но е малко чуждо за нашия балкански вкус.

Малките и тънки перца на лакетната става на крилата на горския бекас се отскубват внимателно и се запазват. Те са трофей, но също така се използват от художниците за тънки четки, с които се "теглят" най-тънките и фини линии при рисуване с бои.

Сърната и ловът на сърни

УЧЕНИТЕ ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ ПОЧТИ ЕДИНОДУШНО ПРИЕМАТ, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ ДВА ВИДА СЪРНИ: ЕВРОПЕЙСКА И СИБИРСКА. ТЕ СА СЕ ОБОСОБИЛИ ПРЕДИ МИЛИОНИ ГОДИНИ ПОРАДИ РАЗГРАНИЧАВАНЕ ОТ Т. НАР. ЛЕДНИКОВИ БАРИЕРИ.

Европейска сърна е по-дребна и се различава от сибирската по формата на рогата. Различна е и окраската на главата й. През зимата козината на европейската сърна е светлосива, с кафеникав оттенък на гърба и главата. На гърлото има няколко белезникави петна. На задната си част, под опашката, има бяло петно, наричано огледало. През лятото козината й става рижа. Често се раждат сърни с чисто бял или черен цвят, което явление носи наименованието албинизъм или меланизъм.

От всички видове в семейство Еленови сърната има най-висока степен на избирателност при храненето. Тя отхапва най-нежните и хранителни части на растенията. Никога не изяжда цялото растение, а пасе само съцветията, пъпките, младите листа и кълнове. Благодарение на това многогодишните растения не загиват, а даже увеличават биомасата си. През пролетта и лятото в менюто на сърната преобладават тревите, които са нейна основна храна почти целогодишно. През есента яде също гъби, плодове и ягоди, листа и живи клончета на дървета и храсти.

Сърната линее два пъти годишно. Пролетното линеене започва през месец май-юни и завършва в края на юли. Есенното линеене започва в средата на август. В края на септември сърните вече са надянали зимното си облекло, в което са облечени в продължение на седем месеца.

Сърните са полигамни животни. Сръндаците узряват полово през втората година. Женските могат да встъпват в размножение още през първата година, но повечето правят това през втората.

Раждането на сърнетата започва от средата на май и може да се проточи месец. Преди отелването бременната женска напуска стадото и се установява в свой участък за раждане. Основното изискване към участъка е да има наблизо вода. Раждането става през светлата част на деня в лежащо положение и продължава няколко часа. Раждат се едно, по-рядко две сърнета. Малкото е покрито с къси рижо-кафяви косми и има светли петна по тялото, което го прави невидимо сред растителността.

Веднага след раждането си сърнето се старае да се освободи от околоплодната обвивка и тихо пищи. Майката ляга до него и старателно го облизва. В това положение малкото започва да суче, което през час продължава през деня. След ден малкото се изправя на крака и започва да бозае право. То прекарва времето си легнало и много твърдо се затаява, което продължава до септември.

Сърните издават следните звуци: писък, съскане, свирване, лай и скимтене. Писък издават новородените малки или поотраслите, когато са изгладнели. Майката също пищи, когато търси малкото за кърмене.

Свирване, понякога доста силно и пронизително, издават сърните, когато са силно разтревожени. Това е сигнал за смущение и страх, който често преминава в лай. Лаят е най-типичният сигнал на възрастните животни. Мъжкият, разтревожен от подозрителен шум или мирис, издава своето сърдито „гхао", което се чува дори до три километра. Женските рядко издават подобни звуци.

Съскане или наречено още пръхтене издават мъжките по време на сватбуването или при агресивно поведение. Този звук издават и женските, защитавайки малкото от хищници. Скимтенето твърде много наподобява кучешкото скимтене и се издава от мъжките след продължително преследване на женската.

Главният враг на сърните са вълците, а у нас - и чакалите. Чрез проучване учените са стигнали до извода, че 50 процента от малките не достигат размножителна възраст в местата, където вълците са се размножили много.

На сърни се ловува само подборно. Съгласно Закона за лова и опазването на дивеча сърните се отстрелват с ловни куршуми. Това може да става както с гладкоцевни пушки, така и с нарезно ловно оръжие. Карабините са много подходящи за този лов, тъй като позволяват стрелба на значителни разстояния (над 100 метра), докато обикновените двуцевки осигуряват точен бой с куршуми не по-далеч от 70 метра. Ако ловната карабина е оборудвана и с оптически мерник, това осигурява не само успех при изстрела, но също и много добро разглеждане на животното и правилна преценка за това дали подлежи на отстрел.

Сръндаците се отстрелват селекционно и трофейно от 1 май до 30 октомври, а на женски и приплоди се ловува от 1 септември до 30 октомври. При подборното ловуване се цели да се доведе дивечовия запас до допустимите размери, да се отстранят животните с признаци на израждане и лошо развитие и да се отстрелят възрастните сръндаци с напълно развити и подходящи за ловен трофей рога. Така за разплод се оставят само добре развити животни с отлични наследствени заложби.

Право на подборно ловуване имат ловци и служители на органите по горите, положили специален изпит.

При подборния лов на сърни се използват следните начини на ловуване:

ЛОВ С ПРИЧАКВАНЕ (НА ПУСИЯ, НА ВАРДА)

За да се ловува по този начин, трябва отлично да се познава ловния район и преди всичко пътеките на придвижване на дивеча, както и местата му на хранене и водопой. Този начин на ловуване е основен в затворени ловни стопанства, където за целта се изграждат специални чакала. Тъй като сърните са активни предимно нощем, най-често се ловува по време на светли лунни нощи, които ни осигуряват достатъчна видимост, за да може животните добре да бъдат огледани и да се определи кое от тях да бъде отстреляно. Понякога сърните са активни и през деня (например при облачно време, особено ако през нощта е валял проливен дъжд), което значително облекчава огледа при ловуването.

ЛОВ ЧРЕЗ ИЗДЕБВАНЕ

Този начин на ловуване сърни е много по-труден, но далеч по-емоционален и интересен. Съобразявайки се с терена и особено - с посоката на вятъра, ловецът се старае незабелязано да доближи пасящите или почиващи сърни на разстоянието на сигурен изстрел. Последните са много предпазливи животни, със силен слух и обоняние, и при вятър, духащ от ловеца към тях, могат да усетят приближаването му от 500 метра. При този лов трябва да помним, че зрението на сърните е слабо, но само за неподвижни предмети. Ако направим някакво движение, дори само с глава, те веднага биха ни забелязали, при това от твърде далеч.

Този лов задължително се извършва с ловна карабина, защото доближаването на сърните по-близо от стотина метра е трудно, даже почти невъзможно. А ловната карабина с оптически мерник би ни позволила да стреляме от значително по-далечни разстояния. И при двата начина на ловуване най-сигурният изстрел е, когато сърната е застанала в профил - тогава убойната й площ е най-голяма. Най-уязвимата част е гръдният кош, непосредствено зад лопатката. Застаналата челно спрямо ловеца сърна представлява малка по площ мишена - уязвими са само главата и гърдите й, уцелването на които е доста трудно, особено на разстояние 150-200 метра.

Ако след изстрел само раним животното и то побегне, изчакваме известно време и едва тогава пристъпваме към преследването му. Раненият сръндак, особено при поразени важни вътрешни органи, ако не бъде преследван, бързо заляга в някое скрито място и там умира от загубата на кръв. Обаче веднага преследван, той понякога може да се отдалечи на километри от мястото на раняването, след което откриването му става почти невъзможно.

Желателно е търсенето на ранения дивеч да става с обучени кучета-кръвоследници, които по кървавата диря откриват залегналия или вече умрял дивеч и с лай сигнализират за местонахождението му.

При лова на сръндаци не бива да отстрелваме добре развитите животни в зряла възраст, колкото и развити и съблазнителни рога да имат. Тези животни трябва да бъдат опазвани за разплодници, за да създадат поколение, което да наследи техните генно заложени качества.

При селекционния лов преди всичко се отстрелват албиносите, появяващи се твърде често при близкородственото размножаване и израждане. В този смисъл трябва да ги следват при отстрела животните с видими дефекти: куци, сакати, с недобре развити за възрастта рога и шиларите. След тях вече следват старите животни, които са преминали апогея на развитието си и качествата им на производители вече са влошени. За предпочитане е да се отстрелват предимно годинаците, развитието на които е под средното за даденото ловно стопанство равнище.

При този лов месото на отстреляните животни също се оползотворява, но основното, заради което той се практикува, е ловният трофей - рогата на сръндаците. Ако са отстреляни трофейно зрели екземпляри, рогата на които са достигнали максимално развитие, както по разклоненост, така и по тегло и образуване на перли, те са прекрасен спомен от чудесно прекаран ловен излет. Трофеите могат да бъдат запазени само като рога с част от че­репа или с целия череп, може и като изцяло препарирана глава. При всички случаи обаче главата на убитото животно се отрязва заедно с 20 см от врата, а след това вече се решава как да бъде обработена.

При подборния лов се отстрелват и женски сърни. Това са остарели животни, надминали осемгодишна възраст, дребните недоразвити сърни, албиносите и яловите животни. На отстрел подлежат и сърнета без майки. Те се лутат от една група сърни към друга, пропъждани от възрастните женски с малки сърнета, изостават в развитието си и стават лесна плячка на хищниците.

Добре трябва да се оползотвори и месото на отстреляните сърни. То е постно, сочно и диетично. От една сърна се получават около десетина килограма чисто месо, без да се смятат вътрешностите и главата. Това месо може да се приготвя по различни начини, изключая печенето на скара. Направените от него луканки и суджуци с добавката на тлъсто свинско месо са истински деликатес. Още повече, че като тревопасно животно сърната не е приносител на трихинелоза и месото й може да се консумира в сурово-сушено състояние без всякаква опасност.

понеделник, 8 октомври 2007 г.

За да живее ловната пушка дълго

Преди началото на ловния сезон е най-подходящото време да прегледаме и почистим своите пушки най-внимателно. Разбира се, по-важно е пушката да се чисти след всеки лов, независимо дали сме стреляли или не, тъй като прах и мръсотия попадат в нея по всяко време на излета. Много по-важно е обаче да я изчистим от последствията от стрелбата, от остатъчните вешества от изгарянето на барута и капсулния състав.



Изстрелът най-много замърсява цевите, но нагар може да попадне и на челото на главата, понякога и на възглавничките, затова пушката основно трябва да бъде огледана и почистена навсякъде. Ако има пробив на капсула от иглата, барутни газове могат да проникнат назад и при пушките със закрити куроци, особено ако са без отделна игла пред ударника, и могат да замърсят целия ударников механизъм. Тогава почистването се налага да бъде поверено на оръжейник-специалист.

Най-вредно окисляващо действие върху стоманата имат продуктите от изгарянето на състава на обикновените капсули. Затова никога небива да стреляме заредени само с капсул гилзи. Новите модели капсули ( жевело и други) са с понижена корозионност, но въпреки това действието на газовете им е по-вредно от това на газовете на бездимния барут.

При стрелба с патрони с бездимен барут почти не се получава видим нагар (освен при недобро завалцоване на гилзата и оттам - непълно изгаряне на барута) и цевта след изстрел изглежда съвсем чиста. Но тази чистота е само привидна. След това започва ръждясването на цевите, при това незабавно и енергично. Дори само след един-два изстрела с бездимен барут е необходимо веднага да започнем почистването на пушката, а след това да го повторим, даже да го потретим след още 2-3 дни. Работата е там, че барутните газове не обезвреждат продуктите от изгарянето на капсулния състав (както това става при патроните с димен барут). Обратното, даже го засилват при някои видове бездимни барути, тъй като имат кисел характер.

В момента на изстрела газовете в цевта са нагрети до температура по-висока от 2000 градуса по Целзий, а налягането им превишава 500 атмосфери.

Тези данни са за пушки 12 калибър. Налягането при по-малките калибри е доста по-високо.При подобно огромно налягане и висока температура порите на цевния метал (това са най-дребните невидими цепнатини, които се срещат във всяка метална повърхност) се отварят и поемат част от барутните и капсулни газове. След изстрела налягането и температурата се нормализират и порите се затварят, при което задържаните там газове могат да се отделят чак след известно време, достигащо няколко дни. Това явление се нарича оклюзия. Те не губят корозионно действащите си свойства през това време: излезли на повърхността на метала и влезли в съприкосновение с влагата на въздуха, оказват корозионно действие на цевния метал, макар веднага след стрелбата цевта да е била изчистена до блясък. Ето от какво се поражда и необходимостта от повтарящото се чистене в течение на няколко дни. За чистенето на пушката най-напред е необходим шомпол, който можем сами да си направим от цяла дрянова пръчка или да си купим много удобния разглобяем такъв. Не е желателно да ползваме метални шомполи, особено от приспособени стоманени пръти, за които не сме сигурни дали не са по-твърди и не драскат цевите. Продаваните шомполи са окомплектовани с накрайници, които се навиват в края им. Един от тях е с уши или набраздяване, на който се навиват парцали или кълчища за протриване на це­вите. Друг е с четка от твърди косми, трети пък е четка, но метална, изработена от по-мек метал. Никога не трябва да употребяваме за почистване на цевите пили, шкурка или стрита тухла. Най-често употребяваните и най-подходящи материали са различните парцали или чисти кълчища. Всички те трябва да се съхраняват в плътно затварящи се кутии, за да не може при тях да прониква прах, който ще действа подобно на шкурка при протриването на цевите. Желателно е да имаме и два комплекта четки от четина: единият за почистване на мръсните цеви, а другият - за смазването на вече почистените. Те също трябва да се държат в плътно затварящи се кутии. Добре е да им се направят калъфи от плътен памучен материал.

За почистване пушката се разглобява и чистеното й започва от цевите. Протриването им винаги се върши от патронниците към шоко­вете (дулата), при което шомполът с навито парцалче се изкарва навън от дулото. Протриването се извършва на сухо, до блясък и липса на петна в цевта. За протриването на патронниците се навиват допълнителен слой парцали. Особено вни­мание трябва да се обърне на почистването на екстрактора, защото в него често влиза неизгорял барут или прах и мръсотия, което пречи на нормалното му действие. След почистването цевите се смазват с четката за тази цел или с чисто намаслено парцалче, навито на накрайника на шомпола. Отвън цевите се почистват с дървени клечки и чисти парцалчета, след което се смазват тънко с леко омаслено парцалче.

Както споменах по-горе, почистването на пушката трябва да започне веднага след приключването на лова. Ако това практически е невъзможно, цевите обилно се смазват отвътре, най-добре с алкална смазка (щелоч) и така се оставят до момента на почистването им. Най-добре е обаче почистването да се извърши веднага. След първото почистване следват поне още две почиствания през интервал от два дни. Смазката винаги се налива или маже върху четката или чистото парцалче, а не се бърка в нея неза­висимо, че те са чисти.

При стрелбата сачмите се трият под налягане о стените на цевта, при което частици от олово остават като налеп по метала. Нещо подобно става, когато трием с оловна сачма по лист груба хартия. По-силно се пооловяват цевите с наранена вътрешна повърхност, особено тези с по-значителни раковини. Но се пооловяват и съвършено чисти, нови цеви, даже и идеално полираните. Най-силно това е изразено пред патронниците и пред шоковете.

Употребата на подходящи и добре омаслени тапи силно намалява отлагането на олово в цевите. То е забележимо с просто око, но най-добре личи при протриване с чисто бяло парцалче. Пооловяването е много вредно за пушката, защото под люспите олово се задържат газове и атмосферна влага, които не могат да се отстранят при по-повърхностно почистване на цевите. Най-сигурното и просто средство против пооловяването е стегнатото и продължително протриване на цевта с парцали или кълчища. Намотките се сменят неколкократно, докато не престанат да потъмняват и да изнасят люспици олово. Ако пооловяването е силно и останало от няколко предишни стрелби, добре е да го раздраскаме с металната четка, обилно намазана с оръжейно масло.

След това отново се прави протриване с парцали - до блясък.

Най-трудно се чисти ръждата от пушката. Тя се проявява най-често след лов при валежи от дъжд и сняг, при несвоевременно подсушаване или ако внесем поставената в калъф пушка от студено в топла и влажна стая, където тя се изпотява. Ако пушката ръждяса, независимо от добрата й оксидация, най-напред накисваме ръждясалото място с газ и го трием с парче дърво до пълното му изчезване. Вътрешността на цевите се чисти с добре намазана с оръжейна смазка метална четка.

Трябва да следим калъфът на пушката винаги да е идеално сух, защото това е най-честата причина за външно ръждясване на пушката. Почистената пушка се смазва външно и вътрешно, след което се прибира в сухия калъф и се заключва в касата за съхраняване на оръжие.

Кълвачите

Кълвачите – не винаги можем да забележим тяхното присъствие в околната природна среда. Те са твърде потайни птици и ги откриваме не толкова по гласа или поведението им, колкото по почукването по стъблата на клони и дървета. При това кълвачите почукват по кората не само за да открият къде е болната част на дървото, но и за да привлекат женската през пролетта – за тази цел подбират клони, които добре резонират и издават ясен звук. Така посредством ехтящите „картечни откоси” мъжкарите изразяват чувствата си – те заменят брачните песни на другите птици.

Целият живот на кълвачите е свързан с гората и дърветата. По земята кацат неохотно и твърде рядко. Още повече, че в процеса на еволюцията палците на краката им са се „устроили” по особен, подходящ за живот по дърветата начин. За разлика от останалите птици при тях двата пръста са насочени напред, а другите два - назад, в обратна посока - и са снабдени с остри закривени нокти, сплеснати отстрани. С подобно устройство кълвачите здраво и бързо се закрепват за дърветата и могат с лекота да се придвижват в различни посоки по тях.

Опашните пера на кълвачите са много еластични - корените им са свързани със силна мускулатура, а краищата им се стесняват, заострят и огъват навътре. Когато птицата кацне на дърво, тя има три опорни точки: два крака и опашка, на които се подпира като на поставка. Това положение на тялото позволява на кълвача най- удобно да дълбае дървото. За длето му служи здравият и остър клюн. Върхът му постоянно се изтрива от дълбаенето, но също и постоянно нараства. При черния кълвач клюнът съвсем наподобява длето.

Езиците на всички видове кълвачи са кръгли, покрити с лепкава слуз, дълги и с четинки накрая. Могат да ги изкарват от устата си до 12 см.

Кълвачите се хранят и отглеждат малките си с насекоми и семена от шишарките на иглолистните дървета. В храната им се срещат в значително количество короедите и личинките им, както и много други вредни за дърветата насекоми. Понякога кълвачите ловят също майски бръмбари и други вредители. Някои видове пък се хранят изключително с мравки по горските мравуняци. Със семена на шишарки кълвачите се хранят най-вече през есенно-зимния период. Обикновено те си подбират някой предпочитан пън или полуизсъхнал клон с удобна цепнатина. В нея стабилно закрепват шишарката и разкълвавайки люспите й, извличат семената и ги поглъщат. Извадили от шишарката почти половината семена, те я оставят и отлитат за друга. Когато се върнат, изхвърлят полуизядената шишарка, а на нейното място поставят новата, след което операцията се повтаря. По този начин кълвачите неволно подхранват дребните земни млекопитаещи, снабдявайки ги с храна, а също така значително съдействат за засяването на земята с предпочитаните от тях семена.

Всички кълвачи са постоянно обитаващи дадена местност птици, изключвайки въртоглавката. Зимно време при недостиг на храна те извършват миграции, но не особено надалеч.

Кълвачите мътят веднъж годишно и изключително в дупки в дърветата, които издълбават сами. Това става ежегодно, старите дупки се изоставят, а се дълбаят нови. По този начин те създават жилища за други птици и бозайници, обитаващи дупки и хралупи.

Установено е, че кълвачите в повечето случаи дълбаят дупки в дървета, поразени от бяло гниене, с вече прахообразна структура и много слабо попиващи влага. По какъв начин подбират дърветата за устройване на своите обиталища е трудно да се узнае - навярно за това им служи картечното почукване. Това обаче не е без значение за сполучливото им размножаване - в такива дупки постилката на гнездото винаги е суха, не се задържат паразити и малките кълвачи отрастват здрави. Обратното - в стъблата с кафяво гниене гнездото е влажно, въдят се много паразити и малките отрастват хилави и недоразвити.

В гората кълвачите постоянно оглеждат дърветата и ги почукват по дебелите клони, също както лекарят преглежда пациентите си. По време на чукането кълвачът слуша внимателно. Здравото дърво издава звънък звук, а поразените от короедите - глух. При това обезпокоените насекоми се задвижват по-интензивно и така издават местонахождението си. Открил, че в дървото има насекоми, кълвачът започва да дълбае отвор към ходовете им в кората или дълбоко в дървесината. Отворил хода, пъхва клюн вътре и изкарва езика си, който движи като червей по него. Вредителят прилепва към езика на кълвача или се набожда на власинките и така бива прибран в устата му...

По-често срещаните у нас кълвачи са:

Голям пъстър кълвач - у нас обитава предимно планинските местности с горски масиви. Често се среща и е една от най-полезните птици за нашите гори.

Сирийски пъстър кълвач - прилича по външен вид и размери на големия пъстър кълвач, но се среща повече в ниските части на планините и в равнинни местности с малки горички и овощни градини.

Зелен кълвач - широко разпространен у нас. Храни се предимно с горски мравки. По-едър е от пъстрите кълвачи.

Черен кълвач – също често срещана у нас птица, особено в обширните иглолистни гори. Той е най-едър от всички кълвачи.

Въртоглавка - единственият от кълвачите, който е прелетен. Разпространен е особено много в ниските горски масиви и равнинните, обрасли с дървета, части. Пристига през април, а отлита през септември. Храни се предимно с мравки.

Ловен календар - септември 2007

Месец септември е началото на ловния сезон за благороден елен и елен лопатар. Тогава тези животни започват своя размножителен период.

В продължение на двайсетина дни благородния елен спира да се храни и започва настойчиво да ухажва своите дами. Под "настойчиво" подразбирайте, че той често използва рогата си, за да ги застави да му се отдадат в името на продължението на рода. Самците призовават кошутите и ги отделят в своя "харем". Те бранят територията и бъдещите майки на тяхното поколение от натрапници и конкуренти. Често се стига до битки между мъжкарите, при които единият от двамата претенденти е смъртоносно наранен. Честта да опложда няколко женски има само най-силният елен, доказал се в битките. Така генетичният материал е максимално качествен. Слабите и млади животни остават без възможност да оплодят женските.
Продължава отстрелът на сръндаци, като от този месец за селективен лов са разрешени женските и приплодите. През септември е разрешен селективният лов на женски и приплоди на дивата свиня. Груповият им лов обаче не се допуска. Този месец се открива и сезонът за лов на диви кози и муфлони /мъжки и женски/. Подходящи за целта калибри са настилните за преодоляване на големи разстояния: .243 Win. с 6,5-грамов куршум, 6,5x68 "Шулер" и .270 Win. с 9-грамови куршуми, 7 Rem.Mag. и .300 Win.Mag. с 9,7-грамови куршуми.
Продължава целогодишният отстрел на хищници.
От пернатия дивеч разрешени за отстрел са: гривяци, гургулици, пъдпъдъци, полудиви гълъби и гугутки, бекаси и бекасини, скорци.

НАСЛУКА!

Пъдпъдък в тесто

ПРОДУКТИ:
1 пакет замразено бутер-тесто, което леко размразявате за 15-тина минути преди да увиете с него пъдпъдъците, 2 предварително почистени пъдпъдъка, сол, прясно смлян чер пипер.

ПРОДУКТИ ЗА ПЪЛНЕЖА:
2 филии стар бял хляб, н акоито се отстранява кората, чашка прясно мляко, 2 глави кромид лук, 4 чаени лъжички краве масло, сварени пилешки дробчета, 1 връзка магданоз, 2 тънки резена шунка от бут, 3 супени лъжици растителна мазнина, 2 средни ябълки, сокът от половин лимон, 1 яйце + жълтък от едно яйце, 2 супени лъжици от ябълкова ракия.

ПРОДУКТИ ЗА СОСА:
Сокът на 1 портокал, една супена лъжица ябълкова ракия (може и друг вид), половин купа телешки бульон.

НАЧИН НА ПРИГОТВЯНЕ:
Пригответе си телешкия бульон и го оставете да изстине настрани на стайна температура. Измийте добре пъдпъдъците на течаща студена вода, подсушете ги и ги натрийте със сол и прясно смления чер пипер от всички страни, включително и отвътре.

ПРИГОТВЯНЕ НА ПЪЛНЕЖА:
Накиснете филиите бял хляб за около половин час в прясно мляко, след което ги изцедете добре. Обелете и накълцайте на ситно двете глави кромид лук. Разтопете маслото и го прибавете с миксер към накълцания лук. Нарежете на ситно пилешките дробчета и ги прибавете към миксираната смес чрез разбъркване. Прекарайте отцедените филии през машинка за мелене и прибавете към сместа. Почистете магданоза, измийте го добре и го накълцайте ситно. Прибавете и него.
Нарежете на дребни кубчета шунката и прибавете заедно с жьлтъка. Разбъркайте добре сместа, овкусете със сол и пипер.
Напълнете двата пъдпъдъка, след което обилно ги намажете отвсякъде с растителната мазнина.
Измийте добре ябълките, обелете ги, разрежете ги наполовина и ги почистете от сърцевината. Натопете ги в лимоновия сок да "дръпнат". Полейте напълнените пъдпъдъци с ябълковата ракия и ги "затворете" с половинките от ябълките. Разстелете бутер-тестото и го разрежете на два квадрата. Поставете във всеки от тях напълнения пъдпъдък и го увийте добре според формата на птицата. Разбийте яйцето с малко прясно мляко и намажете добре тестото отвсякъде.
Загрейте фурната предварително. Поставете двата пъдпъдъка в намазана с масло тавичка, която е добре да е затоплена. Сложете да печете във фурната. Най-подходящата температура е 200 градуса.

ПРИГОТВЯНЕ НА СОСА:
Изцедете сока на един портокал и го смесете с охладения телешки бульон. Добавете супена лъжица ябълкова ракия. Объркайте добре и овкусете със сол и пипер. Сервира се с пъдпъдъците.

четвъртък, 4 октомври 2007 г.

Гордън сетер - стандарт на породата

FCI No на стандарта 6 от 25.09.1998 г.
ПРОИЗХОД: Великобритания
ДАТА НА ПУБЛИКАЦИЯ НА ВАЛИДНИЯ ОРИГИНАЛЕН СТАНДАРТ: 14.06.1987 г.
ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ПОРОДАТА: Куче, работещо със стойка
КЛАСИФИКАЦИЯ ПО FCI:
Група 7 - Кучета, работещи със стойка
Секция 2 - Британски и ирландски кучета, работещи със стойка, и сетери; сетери с работен изпит

ОБЩ ВИД: Елегантно куче, с черти на спринтьор. Логично, със своето телосложение, може да бъде сравнено с тежкотоварен ловен кон. Цялостно съразмерно сложено.

ПОВЕДЕНИЕ / ТЕМПЕРАМЕНТ: Интелигентно, способно и изпълнено с достойнство. Смело, социално, с добър, уравновесен характер.

ГЛАВА: По-скоро дълбока, отколкото широка. Разстоянието от тила до стопа е по-голямо от това между стопа и носната гъба. Под и над очите суха.

ЧЕРЕПНА ОБЛАСТ:Череп: Леко заоблен, широк между ушите. По-широк от муцуната, представящ голяма мозъчна кухина.Стоп: Ясно изразен.

ЛИЦЕВА ОБЛАСТ:
Носна гъба: Голяма, широка, с широко отворени и черни ноздри.
Муцуна: Дълга, с почти паралелни очертания, нито изострена, нито отрязана. Муцуната е толкова дълбока, колкото и дълга.
Устни: Неувиснали, ясно очертани устни.
Челюст и зъби: Челюстите са силни, с перфектна, симетрична и пълна ножична захапка, т.е. горните резци припокриват долните в близък контакт и са разположени перпендикулярно на челюстта.
Бузи: Толкова тънки, колкото позволява сухотата на главата.
Очи: Тъмнокафяви, блестящи. Нито дълбоки, нито изпъкнали, поставени доста под веждите, гледат с пронизително, интелигентно изражение.
Уши: Средно големи, тънки. Разположени ниско, прилегнали близо до главата.

ШИЯ: Дълга, суха, леко извита, без голяма гуша.

ТЯЛО: Умерено дълго.
Поясница: Широка, леко извита.
Гърди: Не много широки. Гърдите са дълбоки, ребрата са добре извити. Задните ребра са дълбоки.

ОПАШКА: Права и леко с форма на ятаган, не достига под скакателната става. Носи се хоризонтално или под линията на гърба. Дебела в основата, заострена в края. По-дългите украсяващи косми, или флагът, започващи от основата, са дълги, прави, скъсяващи се към върха.

КРАЙНИЦИ:
ПРЕДНИ КРАЙНИЦИ: Предните крайници са с плоски кости, прави и силни.
Рамене: Раменете (плешките) са дълги, простиращи се доста назад, с широки плоски кости, прилегнали до холката, без да са пълни.
Лакти: Добре спуснати надолу и плътно до тялото.
Метакарпуси: Отвесни.

ЗАДНИ КРАЙНИЦИ: От бедрото до ставата задните крака са дълги, широки и мускулести. От скакателната става до петите - къси и силни. Прави, от задната става до земята. Тазът е с тенденции към хоризонталност.
Колене: Добре склонени.

ЛАПИ: Овални, стегнати, добре засводени пръсти, обилно окосмени помежду си. Добре подплатени пръсти с плътни възглавнички.

ПОХОДКА/ДВИЖЕНИЯ: Балансирани, свободни и правилни движения, с достатъчен тласък отзад.

КОСМЕНА ПОКРИВКА:
КОЗИНА: Върху главата, предната част на краката, краищата на ушите, къса и фина; умерено дълга, гладка и без да е къдрава или на вълни по всички останали части от тялото. Украсяващите косми по горната страна на ушите са дълги и копринени; по задната част на краката - дълги, фини, гладки и прави; Ресните по корема могат да достигнат до гърдите и гърлото. Толкова, колкото е възможно, без къдрици и вълни.
ЦВЯТ: Наситено, блестящо черно, с цвят на каменни въглища, без да е ръждиво, с петна от кестеняво-червено, т.е.сияещ тен. Черни точици по пръстите и черна ивица под челюстта са допустими.Жълто-кафяви петна: Две ясно отчетливи петна над очите, не надвишаващи 2 см в диаметър. По страните на муцуната, като не минават над основата на носната гъба, приличащи на ясно дефинирана лента, свързваща единия край на муцуната с другия. Също по гърлото, две големи, ясно изразени петна по гърдите. По вътрешната част на задните крака и бедрата видими надолу до предната част на коленете и се разширяват към външната част на задните крака от скакателните стави към пръстите. По предните крайници, започващи от задната част на лактите, достигащи отпред до китките или малко по-нагоре, отпред. Около ануса. Много малки бели петна по гърдите са допустими. Нито един друг цвят не е позволен.

РАЗМЕР И ТЕГЛО:
Височина при холката:
Мъжки - 66 см. Женски - 62 см.
Тегло:Мъжки - 29,5 кг. Женски - 25,5 кг.

НЕДОСТАЪЦИ: Всяко отклонение от гореизложените параметри трябва да се счита за недостатък и да се третира с прецизност, и сериозността, с която недостъкът трябва да се разглежда, е пропорционална на неговата степен и ефект върху здравето и благосъстоянието на кучето.Всяко куче с изразени физически аномалии ще бъде дисквалифицирано.

Забележка: Мъжките трябва да имат два нормално развити тестиса, напълно спуснати в скротума.

вторник, 2 октомври 2007 г.

Гордън сетер - история

18 юни 1815 година - обединените англо-холандски и пруски войски нанасят жестоко поражение на Наполеон при Ватерлоо.
Оказва се, че тази дата има отношение към историята на породата гордън сетер. Работата е там, че според английските мемоаристи (или поне тези, имащи отношение към кинологията) може с увереност да се твърди, че горе-долу по това време Александър, маркиз Хънтли, впоследствие четвърти херцог Гордън, започнал сериозно да развъжда птичарите, които по-късно били наречени с неговото име.
Името:

Малко за названието на тази прекрасна порода. В световен мащаб и според регламента на Международната федерация по кинология е прието названието "гордън сетер" по името на създателя на породата херцог Александър Гордън. Разпространеното название "шотландски сетер" е характерно само за Русия. У нас също в близкото минало тази порода се наричаше от ловците шотландски сетер, естествено под влияние на близките отношения със СССР.



В самия север на Шотландия, близо до крайбрежието на Северно море, на седемдесет километра от северния край на световноизвестното езеро Лох Нес с неговото легендарно чудовище е разположен малкият град Фохабес. Недалече от там, в графство Моршир, през ХV-ХХ век бил разположен фамилният замък на Гордъните - Гордън кесъл. В началото на 19 век замъкът и прилежащите му земи представлявали образцово селско стопанство. На Гордъните принадлежали обширни пасища, обработваеми земи и ловни територии.

Особен интерес представлява личността на самия Александър Гордън, създателя на тези изключителни сетери. Все пак не са много породите, носещи името на един човек. Запознавайки се с историята на този знаменит кинолог, се натъкваме на някои интересни факти. Работата е в това, че през 1827 година 84 годишният херцог умира. Тогава възможно ли е за някакви си 10-12 години да създаде нова порода, която при това само за половин век да завоюва водещите места сред останалите породи птичари. Посоченото време за началото на работата на херцог Гордън се потвърждава от много известни за времето си кинолози като Тиодор Пирс - известен любител на птичарите, и известния пойнтерист Торнтън, който при посещението си в Гордън кесъл в края на 18-и век сочи, че херцогът няма птичари. Други автори също утвърждават, че до битката при Ватерлоо Гордън се е увличал от лов със соколи и хрътки, лов на елени с кучета, в значително по-голяма степен от лова на птици с кучета птичари. Въпросът става още по-интересен: човек на доста напреднала възраст за десетина години успява да създаде порода птичари и да я утвърди сред ловните среди на любителите на този вид лов. Ако се поровим в архивите обаче, ще достигнем до друг извод - че вече създадената като основни линии порода е шлифована и представена на ловната общност от Александър Гордън, но тази шлифовка продължила и след смъртта на херцога.

Ако погледнем в миналото на Британските острови, в далечни времена е съществувал само един вид кучета - гончетата.

Преди около хиляда години до новата ера древните келти, разселващи се из Западна Европа, привнесли на Британските острови така наречената испанка - неголямо дългокосместо куче с увиснали уши, използвано за лова със соколи.

Впоследствие е било документирано, че в Британия били внесени дългокосмести птичари, подобни на спрингер шпаньола, или така наречените гончета за птици, които посредством енергично търсене вдигали птицата пред ловеца със соколи, без да правят стойка. Те били внесени от римляните около началото на новата ера при завоюването на Британия. В следващите седем-осем века значителен внос на кучета на острова е нямало.

Следващият голям внос на кучета станал през X век, с кръстоносните походи. Кръстоносците, връщащи се от поредния провален поход, носели със себе си кучета от страните, през които преминавали. Така от Азия и Близкия изток били внесени браковете - крупни и тежки кучета с клепнали уши. От Централна Европа пък били внесени на Острова едрите водни спаньоли.

Скоро след това през XV век в Британия получава широка популярност ловът на птици с мрежи. Доколкото още липсвали ловни оръжия, стрелящи със сачми, това бил единственият достъпен за повечето хора лов за разлика от скъпия лов със соколи, достъпен само за аристокрацията.

За този вид лов (с мрежа) било нужно куче, което забавяло пред птицата или замирало, даващо по този начин време на ловеца да хвърли мрежата върху затаилата се птица. Тогава започнало и развъждането на т.нар. setting dog - прилягащи или присядащи към земята кучета, впоследствие придобило популярност названието "сетери". В основата на тези "сетери" залегнали както "испанката", примесите на гончета, спрингерите, а също водните спаньоли и браковете. В крайна сметка какво се получило? Това били дългокосмести, доста тежки и не особено бързи кучета. Около началото на лова с оръжие (със сачми) те вече имали нелошо обоняние, твърда стойка и способността достатъчно бързо да се дресират.

Но сред тези разнородни, разнотипни и разноцветни кучета имало и значителна група сетинг-догове с черно-подпала окраска. Нужно е да се отбележи, че тази окраска била предпочитана в Британия - от гончетата, блъдхаундите, пастирските кучета и култивирана в течение на векове. Ето защо и появилите се в процеса на възпроизводство кучета с такава окраска - черна с подпали, се кръстосвали в чистота само помежду си от самото начало на историята на птичарите със стойка.

През 1620 г. англичанинът Дж. Маркам в своята книга "Предотвратяване на глада, или изкуството на лова на суша и вода" писал, че сред кучетата, правещи стойка, особено място заемат черните с кафяво-жълти подпали, ценящи се за издръжливостта си в работата. Друг англичанин, подписващ се като "джентълменът от Съфолк, истински спортсмен", в трактата си "За полевите забавления" пише, че в началото на XV в. се развъждали две породи лягащи пред дивеча кучета: черно-подпали и петнисти.

През втората половина на 18-и век това били доста тежки кучета, слабо издръжливи, плахи животни, често боящи се от изстрела, залягащи към земята и бавно пропълзяващи към дивеча. С времето станало ясно, че такива кучета не са пригодени за новия вид лов с оръжие със сачми, както и за снижаването на числеността на дивеча.

Кой все пак се е заел с тази нелека задача? Подобряването на гордън сетера и в крайна сметка подготовката на работата на херцог Александър Гордън. Това са преди всичко двама видни за времето си любители и развъдчици на птичари.

Първото име - Томас Коук (1754-1842), страстен ловец, любител на кучета, най-добрият стрелец в страната за това време. Съвременници с удивление потвърждават, че по време на бас той ударил 24 птици от 25 изстрела и това, когато е бил на 79 години! Много богат човек, крупен земевладелец, той създал в края на 18-ти век най-голямото стопанство за развъждане на яребици и фазани и, разбира се, развъдник за ловни кучета. Има дори картина от великия Гейнсбъроу, на която е изобразен Коук, заобиколен от три сетера. Сетерите били любимите кучета на Коук и развъдникът му се прославил в цялата страна. В него имало и много черно-подпали. От този развъдник и пристигнала най-голямата група черно-подпали сетери в замъка Гордън около 1815 година.



Второто име - Хенри Педжет (1768-1854), участник в битката при Ватерлоо, също страстен ловец на птици, основал през 1810 година развъдник за сетери на име "Бюдесерт". От този развъдник не след дълго постъпили в Гордън кесъл значително количество сетери с черно-подпала окраска.

И така, както вече отбелязахме, развъдникът на Гордън възникнал около 1815 година. Получавайки от Томас Коук и Хенри Педжет значително количество кучета, Александър започнал развъдна дейност в много широки мащаби, целяща именно подобряване на екстериора и работните качества на кучетата.

Тук е необходимо да отдадем дължимото и на един човек, без труда на който тези сетери никога не биха получили названието "гордън". Става дума за някой си мистър Джаб, заемащ в Гордън кесъл длъжността на старши кучкар или управител на развъдника. Именно благодарение на труда на този обикновен човек черно-подпалият сетер става знаменит. Джаб не само разбирал от племенна работа, но и бил прекрасен дресьор. Под негово ръководство работели и такива дресьори като Томпсън и Браун, известни далече зад пределите на Гордън кесъл. В работата с кучетата на Джаб помагали и опитните кучкари Вили Адамс и Том Уилсън.

С усилията на тези хора и по инициатива и с финансовата мощ на херцог Александър Гордън бил създаден един знаменит сетер, много бързо получил известност както в Шотландия, така и в цялото Обединено кралство.

Казано накратко, Александър Гордън с неговите помощници, използвайки готов материал, значително подобрил екстериора и работните качества на тези прекрасни птичари. Ето какво пише Томсън-Гей в писмата си до приятел, който бил добре запознат с делата в замъка Гордън, през 30-те години: "Кучетата на херцога били с различна окраска, но преобладаващата била черно-подпалата окраска. Срещали се обаче и други. Кучетата били едри, малко тежки, с висящи уши, подобно на спаньолите, но с прекрасни лапи, богата космена покривка, прекрасни глави и красиви опашки. Покойният мистър Джаб работел особено целенасочено по отношение на утвърждаване на еднотипната окраска, а и по-добър дресьор от него едва ли е имало. Въобще сетерите от Гордън кесъл били лесни за дресиране и много послушни. Те не били много бързи, но затова пък били изключително издръжливи и можели да работят от сутринта до вечерта. Обонянието им било изключително добро, така че пусти стойки почти липсвали." За верността на обонянието им има и други писмени свидетелства като това на Хенри Диксън в книгата му "Полетата, или шотландските овце и рогат добитък".

А ето какво пише Т. Пирс в своята книга "Кучетата": "Много се говори за окраската на тези прекрасни сетери, но никога не се поставяло и най-малко съмнение по отношение на работата им, така че кучетата, произлизащи от замъка Гордън, винаги се продавали скъпо. Когато се стигало до кучета, произведени от Гордън или от Коук, защото последните работели съвместно, значи гаранцията за чистотата на породата била 100 процента. Дори споменаването в някое родословие на куче, произлязло от Гордън, служило за гаранция за високо качество.

В своята книга "Сетерът" Едуард Лаверак (един от създателите на породата английски сетер) разказва за посещението си в замъка Гордън през 1829 година, за да види знаменитите сетери. Посрещнал го Джаб и извел три черно-подпали сетери с бяло петно на гърдите. След няколко години, на лов в Банфшир, Лаверак отново срещнал Джаб с черно-подпали сетери. Лаверак пише: "Всички сетери в Гордън кесъл са с черно-подпала окраска, както преди, така и сега."

През 1827 година Александър починал. Дейността на развъдника обаче продължила, макар и не в такива мащаби. Новият господар Георг, пети херцог Гордън, продължил делото на Александър и също постигнал значителни успехи. В развъдника продължили работа Джаб, Томпсън, Браун и другите. Славата, добита при Александър, окончателно се затвърдила при Георг и кучетата, притежаващи тези изключителни качества, ставали все повече. Смяната на собственика се отразила само на едно - новият собственик не държал толкова много на черно-подпалата окраска и в развъдника започнали да се появяват и кучета на петна.

Интерес представляват и твърденията за легендарното преливане на кръв от коли в породата. Едни твърдели, че това станало с цел утвърждаване на окраската, а други - за усилване на обонянието. Вярно ли е това, никой не знае със сигурност. Писмени данни в тази насока също липсват. В споменатата по-горе книга "Кучетата на Шотландия" за това предполагаемо кръстосване се пише следното: "Никому не би било полезно подобно кръстосване с пастирско куче, тъй като е твърде вероятно да се развали обонянието на птичаря. Кучетата от подобно кръстосване биха имали по-скоро ниското обоняние, характерно за колито, отколкото високия нос на сетерите. А сетер, работещ с този маниер (нисък нос), никому не е нужен."

Наистина вече споменатият Пирс в своята книга пише, че е имал гордън сетер, който заобикалял дивеча подобно на шотландската овчарка стадото и така птицата оставала между него и ловеца. Такава способност обаче, пише Пирс, имат и други птичари, нямащи нищо общо с колито. По-надолу Пирс пише: "Ако старият херцог е преливал кръв на коли само за да закрепи окраската на своите сетери, то това би било крайно неразумно от негова страна и до нищо добро не би довело."

Както се вижда, точен отговор на този въпрос едва ли може да бъде даден. По-вероятно е обаче такава кръстоска да не е правена. В резултат на дейността на Гордъните сетерите с черно-подпала окраска придобили такива качества, които ги отделили като отделна порода от всички сетери. Отличавали се със здрава костна система, изключително вярно обоняние, издръжливост, сила, прекрасен стил на работа, скорозрелост, лесни за дресиране, привързани към водача си. Ето защо е напълно заслужено да носят името на своя създател Гордън.

Да имаш куче от Гордън кесъл се е считало за изкючителен късмет по онова време и не е чудно, че тези кучета се използвали за подобряване на качествата и в други развъдници в Обединеното кралство.

През май 1836 г. Георг, пети херцог Гордън, умира, а на 7 юли всички негови кучета били продадени на търг. Продадени били общо 11 кучета. За популярността на "херцогските" кучета говорят и предложените за тях суми в нечувани за времето си размери по данни на съвременници. Цените били такива: Янг-Реджент - 72 гвинеи, Кроп - 60 гвинеи, Сатурн - 56 гвинеи, и т. н. За сравнение тогава много добро оръжие щуцер от известен майстор струвало около 30 -40 гвинеи. Такава била славата на гордън сетерите.

Нека да се пренесем сега след няколко десетилетия и да видим как се е представял гордън сетерът на първите полеви изпитания в историята на птичарите. Първата изложба на ловни кучета се е състояла през 1859 година на 28-29 юни в Нюкасъл. Сетерите тогава били представяни заедно, а не по породи. Първо място сред тях заел гордън сетерът Денди на мистър Джоблинг. Първите полеви изпитания се провели на 18 април 1865 г. в Бедфорд. Трите първи места били заети от гордън сетерите, като на първо място бил също Денди, внук на победителя в първата изложба.

Да се пренесем сега зад океана. Първата изложба на кучета в САЩ била на 4 юни 1874 г. в Чикаго. Въпреки че нямало присъждане на титли, за най-красиво куче на изложбата била излъчена кучката Нел, гордън сетер.

Първите полеви изпитания се провели също през 1874 г. в Мемфис. Първо място с бал 88 от 100 получил гордън сетерът Найт.

От казаното може да се направи изводът, че дейността на Гордъните приключила в 1836 г., но и четиридесет години след това техните потомци заемали първите места на изложби за красота и на полеви изпитания.